— Попитай го как духовете са успели да го убедят да направи нещо, което е срещу природата на неговия народ.
— Ма Бан Грид, как успяха духовете да ти внушат желанието за война с Калните хора? Желанието да убиваш невинни?
Той я погледна объркан.
— Техният шепот дойде до моите уши през нощта. Накара ме да почувствам, че е необходимо. В гърдите ми се надигна желание да убивам, и то с такава сила, че не можех по никакъв начин да го овладея.
— Воалът, който разделя двата свята, е разкъсан.
Когато Калан преведе думите на Ричард, от гърдите на мнозина се изтръгнаха уплашени въздишки.
— Лъжливите духове могат да се опитат отново да говорят с теб. Разбирам, че са те измамили, и не ти се сърдя за това. Но очаквам от теб да бъдеш по-внимателен, след като вече научи истината и си предупреден.
— Благодаря ти, магьоснико — кимна Ма Бан Грид, — ще стане така, както ти искаш.
— Казаха ли ти още нещо гласовете на духовете?
Старецът се намръщи.
— Не си спомням да са ми казвали какво точно ще се случи. Внушаваха ми, че трябва да направя определени неща. Моят син — той вдигна очи, — който… умря, беше с мен и също чу. Имах чувството, че духовете говорят по друг начин с него. Очите му светеха от ярост, повече отколкото моите. Той отиде при Калните почти веднага след посещението на духовете. — Старецът заби поглед в земята. Ричард дълго гледа духовния водач на Бантак. И когато заговори, гласът му беше по-мек.
— Съжалявам, Ма Бан Грид, че трябваше да убия сина ти. Нараних сърцето ти. Но искам да знаеш, че нямах друг избор. В противен случай не бих го направил.
Старецът кимна, но не каза нищо. Изглеждаше засрамен.
— Не знам какво правим тук — въздъхна той. — Това е противно на нашите обичаи.
— Това е заради лъжливите духове. Щастлив съм, че успях да ти помогна да видиш истината — каза Ричард.
Старецът кимна, обърна се към хората си и всички бавно поеха към родната си земя. Калан въздъхна тежко. Ричард наблюдаваше мъжете, които с тежка стъпка се отдалечаваха към изгрева, влачейки копията зад себе си.
— Какъв извод си направи от всичко това? — попита тя, когато Ричард я погледна.
Ръката му бе отпусната върху дръжката на меча. Извърна глава и изпрати с поглед мъжете, които се изгубиха сред тревите.
— Пазителят започва да ни изпреварва. — Той я погледна в очите. — Опита се да ни лиши от доверието на хората. Да лиши от доверие Майката Изповедник. Това е капан. Той има планове, за които аз нямам ни най-малка представа.
— Какво ще правим?
— Каквото вече сме решили. Тази вечер е Съвещанието, утре ще се оженим и тръгваме за Ейдиндрил.
Тя го гледаше внимателно.
— Ти наистина си магьосник — каза му. — Ти използва магия, за да разрушиш заклинанието на Пазителя.
Изражението му не се промени.
— Не, не съм. Това беше само малка хитрост, на която ме е научил Зед. Той ми каза веднъж, че хората се страхуват да не умрат от магия повече от всичко друго, което би могло да причини смъртта им. Използвах този страх и Първото правило на магьосника, за да ги накарам да повярват. Това беше най-силният страх, който духовете някога са им изпращали.
— А как се нажежи Мечът на истината?
Той дълго време не свали очи от лицето й.
— Помниш ли, когато Зед ни показа как действа Мечът на истината? Как той никога не може да нарани невинен човек.
Тя кимна.
— Да, но той не беше прав. Когато мечът е нажежен и свети с бяла светлина, можеш да убиеш когото пожелаеш. Всеки. Дори онзи, за когото си напълно сигурен, че е невинен. Дори онзи, когото обичаш! — Очите му станаха сурови. — Мразя магията!
— Ричард, твоята дарба ти помогна да спасиш живота на толкова много хора!
— Но на каква цена! — въздъхна той. — Всеки път, когато правя така, че острието да побелее, си спомням, че веднъж вече го насочих срещу теб, че за малко не те убих с него.
— Но не го направи!
— Но това не намалява болката. Знам, че мога да убивам с бялата магия, знам на какво съм способен. Всичко това ме кара да се чувствам като истински Рал. — Той въздъхна тежко и смени темата на разговора. — Тази вечер на Съвещанието трябва да бъдем много внимателни!
— Ричард… това променя нещата. На два пъти бяхме предупредени за опасността от разговори с духовете. Не би ли могъл да премислиш отново нещата?
Той извърна поглед.
— Имам ли избор? Пазителят вече ни е изпреварил. Събитията се развиват много бързо. Колкото повече се замисляме, толкова повече разбираме, че не знаем нищо. Трябва най-после да преценим възможностите си.
— Но ако духовете на предците не могат да ни помогнат?
— Все ще научим нещо. Не бива да прескачаме тази възможност, опасността е прекалено голяма! Трябва да опитаме. — Той докосна ръката й. — Калан, не мога да се примиря с мисълта, че отговорността за онова, което ще се случи оттук нататък, ще лежи върху мен.