Тя изчака той да я погледне.
— Защо? Защото Рал е твой баща ли? Нима мислиш, че си отговорен само защото си Рал?
— Може би. Но Рал или не, не искам да бъда отговорен за това, че Пазителят ще погълне този свят. Че ще погълне теб. Трябва да намеря начин да го спра. Мрачният Рал ме преследва от гроба си. По някакъв начин аз съм виновен за това. Не знам как, но грешката е моя. Трябва да направя всичко възможно, за да го спра или всички ще страдат. Ако Пазителят ни завладее, ще е завинаги. Това ме плаши повече от всичко. Някакъв кошмар! Не мога да намеря начин да му попреча да те отвлече. Не искам да пропусна нито една възможност, независимо от опасността. Съвещанието ще се проведе. — Той впи очите си в нейните. — Дори да се окаже капан, трябва да опитам!
— Капан?… Мислиш, че може да е капан?
— Възможно е. Вече ни предупредиха. Трябва да бъдем нащрек. — Той вдигна очи. — Няма да мога да нося със себе си меча по време на Съвещанието. Но ако се наложи, ти би ли могла отново да предизвикаш светкавици?
Калан поклати глава.
— Не знам, Ричард, нямам представа как го направих. То просто се случи. Не знам как да ги овладея.
Той кимна, галейки я с пръсти по дланта.
— Е, може пък да не се наложи. Може би духовете на предците ще ни помогнат. И преди са ни помагали. — Ричард посегна към врата си и стисна Агиел в юмрука си. В сивите му очи се отразяваше силната му болка. Той седна на земята и стисна главата си с ръце. — Имам нужда от малко почивка, преди да тръгнем обратно. Това главоболие ме убива!
Калан знаеше, че е така, че то наистина можеше да го убие. Тя с нетърпение очакваше утрешния ден, когато може би щяха да успеят да стигнат до Зед, до помощта.
Върнаха се в селото късно следобед. Главата на Ричард беше малко по-добре, но в очите му се отразяваше болезнено страдание. Щом се доближиха до навеса на старейшините, Пилето избърза да ги посрещне.
— Какво стана с Бантак? Видяхте ли ги? От Чандален още няма никакво известие.
Калан извади златния медальон и го сложи в ръката му.
— Дойдоха от север, както Ричард ти каза. Ма Бан Грид ти изпраща този медальон като подарък, в знак на това, че Бантак не желаят война с народа на Калните. Те са объркани и съжаляват. Ние ги убедихме, че вие не им желаете злото. Чандален сгреши.
Пилето кимна тържествено и се обърна към стоящите наблизо ловци. Нареди им да потърсят Чандален и хората му. Калан си помисли, че Пилето не изглежда толкова доволен, колкото би трябвало да бъде.
— Почитаеми старейшино, нещо не е наред ли?
Очите му изглеждаха изморени под сключените вежди. Той погледна Ричард и се обърна към Калан.
— Две от Сестрите на светлината са се върнали. Чакат в къщата на духовете!
Сърцето на Калан подскочи. Тя се надяваше, че няма да се появят толкова скоро. Как са успели само за няколко дни? Тя се обърна към Ричард.
— Сестрите на светлината са се върнали и те чакат в къщата на духовете.
Ричард въздъхна.
— Нищо на този свят не се постига лесно! — Той се обърна към Пилето. — Довечера е Съвещанието. Ще бъдете ли готови?
— Довечера духовете ще бъдат с нас. Ще бъдем готови!
— Бъди внимателен! Не приемай нищо на доверие. Животът на всички ни зависи от това. — Той хвана Калан за ръката. — Да видим дали ще можем да ги накараме да ни оставят на мира.
Те тръгнаха през поляната, покрай съскащите огньове. Хората все още бяха тук, похапваха, танцуваха и пееха. Някои от децата вече бяха заспали, но други още танцуваха и пееха заедно с възрастните.
— Три дни — промърмори той.
— Какво?
— Само преди три дни бяха тук. Ще ги отпратя и утре ще сме вече далеч. Ще им трябват нови три дни, за да се върнат отново, а на нас са ни нужни два, за да стигнем до Ейдиндрил.
Калан гледаше напред.
— Така ще е, ако те спазят досегашната си програма. Но кой може да каже дали няма да се върнат след един ден или след един час. Имаш само три възможности, Ричард. Страх ме е за теб. Страхувам се от главоболията ти.
Този път тя не се огледа, но го направи Ричард.
— Не искам да нося яка. За нищо на света и заради никого!
— Знам — прошепна Калан.
Той отвори вратата и влезе в къщата на духовете с твърда стъпка. Очите му се спряха върху двете жени, изправени в средата на стаята. Качулките им бяха отметнати назад, лицата им излъчваха спокойствие. Ричард спря срещу тях.
— Имам един въпрос към вас и искам отговор.
— Радваме се, че си толкова добре, Ричард — каза Сестра Вирна, — че все още си жив.