Калан погледна към протегнатата напред ръка.
— И все пак аз не бих могла да ти простя. Няма да ти простя.
Ръката й остана протегната напред в очакване.
— Единственото опрощение, от което имах нужда, ти вече го направи.
Калан погледа ръката още известно време, след което я пое в своята.
— Тогава нека се закълнем да спасим онзи, когото обичаме.
Те стиснаха ръцете си в мълчание. Дена дръпна своята.
— Той не разполага с много време. Трябва да стане веднага.
Калан кимна.
— Когато го направя, ще трябва да извикаш помощ. Махна ли белега, ще се отвори страшна рана.
Калан кимна.
— Тук има лечителка. Тя ще му помогне.
Очите на Дена бяха пълни с топлота.
— Благодаря ти, Калан, че го обичаш достатъчно, за да му помогнеш. Дано добрите духове бъдат с вас двамата. — Тя се усмихна леко и страшно. — Там, където отивам, няма да видя нито един добър дух, няма да мога да ви изпратя никого на помощ.
Калан докосна мълчаливо ръката й, изпращайки й безмълвна молитва за сила.
Дена я докосна по бузата в отговор, след това коленичи край Ричард. Ръката й се доближи до знака, покри го и потъна в него. Гърдите на Ричард се повдигнаха.
Дена се сгърчи от болка. Отметна глава назад и нададе писък, който прониза Калан. След това просто изчезна.
Ричард простена. Калан се бе надвесила над него и го милваше. Задъхваше се от плач.
— Калан — едва изрече той, — Калан, какво стана? Боли! Толкова боли…
— Само недей да ставаш, любов моя. Всичко е наред. Ти си на сигурно място, аз съм тук. Ще ти помогна.
Той кимна, а Калан изхвърча през отворената врата. Старейшините седяха в малък кръг в мрака, точно пред къщата. Очакваха я с нетърпение.
— Помогнете ми! — извика тя. — Трябва да го занесем при Нисел! Няма време да я водим тук!
Седемнадесета глава
Когато Ричард се раздвижи, Калан вдигна глава. Сивите му очи обиколиха малката стаичка и се спряха върху лицето й.
— Къде сме?
Тя леко го стисна за рамото.
— В къщата на Нисел, тя се погрижи за раната ти.
Ричард повдигна лявата си ръка и леко докосна превръзката върху гърдите си. Трепна.
— Откога… Колко е часът?
Свита на земята до него, Калан вдигна очи и погледна навън през отворената врата към избледняващото небе.
— Слънцето ще изгрее след час или два. Нисел е в задната стаичка и спи. Стоя будна цялата нощ, за да се грижи за теб. Старейшините са отвън, пазят те. Стоят там, откакто те донесохме.
— Кога? Кога сте ме донесли тук?
— В полунощ.
Ричард отново се огледа наоколо.
— Какво се случи? Мрачният Рал беше в къщата на духовете. — Той я стисна за китката. — Той ме докосна. Той ме… беляза. Къде отиде? Какво стана след това?
Те лекичко разтърси ръката му.
— Не знам. Просто си тръгна.
Ръката му стисна болезнено рамото й. Погледът му стана безумен.
— Какво значи това, че си е тръгнал? В зелената светлина ли изчезна? Или се върна в отвъдния свят?
Калан се дръпна.
— Ричард, причиняваш ми болка.
Той веднага я пусна.
— Извинявай. — Придърпа главата й до рамото си. — Извинявай, не съм исках, извинявай. — Въздъхна дълбоко. — Как може да съм толкова глупав.
Тя го целуна по врата.
— Е, не болеше чак толкова.
— Аз не за това. Исках да кажа, че не мога да повярвам, че съм извършил такава глупост да го извикам от отвъдния свят. Не мога да повярвам, че го направих! А бях предупреден! Трябваше да помисля. Да предвидя всичко. Оставих се погълнат от едно нещо до такава степен, че не се огледах да видя дали нещо не идва от друга посока. Трябва да съм бил луд, за да го направя.
— Не казвай това — прошепна тя. — Не си луд.
Калан се изправи и го погледна. Той протегна ръка и я погали по бузата. Отметна тежката й коса. Усмихна се така, че сърцето й се разтуптя. Потърси очите й.
— Ти си най-хубавата жена на света! Казвал ли съм ти го някога?
— Непрекъснато.
— Е, така си е. Обичам зелените ти очи, косата ти. Най-прекрасната коса, която съм виждал. Калан, обичам те повече от всичко на света.
Тя се мъчеше да спре напиращите сълзи.
— И аз те обичам повече от всичко на света. Моля те, Ричард, обещай ми, че никога няма да се усъмниш в любовта ми! Обещай ми, че каквото и да се случи, никога няма да се усъмниш в това колко много те обичам!
Той я щипна по бузата.
— Обещавам! Обещавам! Никога няма да се усъмня в любовта ти. Никога. Добре. Но за какво става дума?
Калан се наведе над него и отпусна глава на рамото му, прегърна го много внимателно, за да не му причини болка.
— Мрачният Рал ме изплаши, това е всичко. Толкова се изплаших, когато прогори с ръка гърдите ти. Помислих, че си умрял.