— Завинаги — каза той с широка усмивка.
Калан отпусна китки от двете страни на широките му рамене, близо до силния му врат и сключи пръстите си.
— Ще събудя Нисел и ще я помоля да побърза. Но, моля те, Ричард, след като тя свърши с теб, не губи нито минутка. Незабавно повикай Скарлет, колкото можеш по-бързо. Искам да се махаме от тук. Да изчезваме, преди Сестра Вирна да е наближила. Не искам да рискуваме, дори тя да е решила да се върне едва след няколко дни. Искам да сме колкото се може по-далеч от тук. Далеч от Сестрите на светлината. Близо до Зед, за да ти помогне, преди главоболията да са станали още по-ужасни.
Той й се усмихна с хлапашката си усмивка.
— Ами какво стана с твоето голямо легло в Ейдиндрил? Признай си, че бързаш и заради него.
Тя го перна по носа с пръст.
— Никога досега не съм допускала някого в леглото си. Надявам се, че няма да те разочаровам.
Ричард я стисна за китките и я притисна толкова плътно до себе си, че тя простена. Отметна косата й назад и я целуна нежно точно там, където още горяха устните на Мрачния Рал.
— Да ме разочароваш? Това, любов моя, е единственото нещо на света, което не би могла да направиш. — Той я целуна още веднъж по врата. — А сега върви да извикаш Нисел. Губим ценно време.
Калан приглади плата, опитвайки се да повдигне деколтето колкото се може по-нагоре.
— Никога досега не съм носила толкова изрязана рокля. Не мислиш ли, че… показва прекалено много?
Веселан, която беше клекнала на пода, довършвайки подгъва на синята рокля, вдигна поглед. Извади от устата си тънката костна игла, с която шиеше, и се изправи, за да огледа критично клиентката си.
— Мислиш, че няма да му хареса ли?
Калан се изчерви.
— Ами, не, сигурно ще му хареса, надявам се да му хареса, но…
Веселан се наведе отново.
— Ако се тревожиш, че ще види твърде много, по-добре обмисли още веднъж всичко.
Калан повдигна вежда.
— Той няма да е единственият, който ще гледа. Никога преди не съм обличала нещо подобно. Притеснявам се да не би да е неморално.
Веселан се усмихна и я потупа по ръката.
— Много ти отива. Стои ти чудесно. Направо е съвършена.
Калан се оглеждаше, все още съмнявайки се в думите й.
— Наистина ли? Сигурна ли си? Добре ли ми стои?
Веселан се усмихна още по-широко.
— Наистина. Имаш великолепен бюст. Всички го казват.
Калан се изчерви. Беше сигурна, че така небрежно казаните от Веселан думи са истина. Сред Калните беше съвсем нормално да се обсъжда публично бюстът на една жена. Нещо като да се говори за хубавата й усмивка например при повечето други народи. Това бе необичайно за Калан, която не веднъж бе се чувствала неудобно по този повод.
Калан развъртя полите на дрехата около себе си.
— Това е най-прекрасната рокля, която някога съм обличала, Веселан. Благодаря ти за огромните усилия, които положи, за да я ушиеш навреме. Винаги ще помня жеста ти.
— Може би един ден, ако имаш дъщеря, тя ще поиска да се омъжи със същата рокля.
Калан се усмихна и кимна с глава. „Моля ви, добри духове, помисли си тя, ако някога имам дете, нека бъде дъщеря, а не син.“
Тя вдигна ръка и докосна с пръсти изящната огърлица, която носеше на врата си. Пръстите й погалиха малката обла кост, разположена между няколкото червени и жълти мъниста.
Ейди, царицата на костите, й я беше дала, за да я предпазва от зверовете, живеещи в просеката на границата, която навремето разделяше Западната от Средната земя. Старата жена й беше казала, че един ден огърлицата ще пази и детето й.
Тази огърлица й беше много скъпа. Беше съвсем същата като онази, която майка й бе получила някога от Ейди и която майка й бе подарила на Калан на свой ред. Но Калан я сложи в ковчега на своята най-добра приятелка от детските години Дени. Откакто Дени умря, огърлицата й липсваше.
Тази тук бе още по-специална, защото в нощта, преди да тръгнат през просеката, Ричард се бе заклел над нея да защитава децата, които Калан някога ще има. По това време нито той, нито тя изобщо можеха да си представят, че е възможно децата й да бъдат от него.