— Надявам се, Веселан, наистина да поиска. Ще застанеш ли до мен?
— Да застана до теб ли?
Калан отметна назад няколко къдрици, паднали над овалното й високо чело.
— Там, откъдето идвам, има обичай, когато една жена се омъжва, по време на ритуала до нея да застане най-близката й приятелка. Тя е като представител на добрите духове, които бдят над двамата. Ричард би желал до него да застане Савидлин. Аз искам да те помоля до мен да бъдеш ти.
— Този обичай ми изглежда странен. Добрите духове винаги бдят над нас. Но щом така изискват традициите ви, за мен ще бъде чест да застана до теб.
Калан грейна в усмивка.
— Благодаря ти.
— А сега стой изправена, почти свършвам!
Веселан отново се зае с подгъва. Калан се стремеше да не мърда и да стои изправена. Гърбът я болеше, след като половината нощ бе прекарала приведена над Ричард върху голия под на стаята. Искаше й се да поседне или дори да полегне, спеше й се. Но най-вече я болеше гърбът.
Съвсем неочаквано тя се сети за Дена и за страданията, които може би изпитва точно в този миг. Опита се да си внуши, че това не я интересува. Каквото и да й се случва, никога няма да бъде достатъчно, за да изкупи онова, което е причинила на Ричард. При спомена за разказа на Дена стомахът й се сви на буца.
Целувката на Мрачния Рал все още пареше на врата й. При спомена за нея в гърдите й се надигна отвращение.
Припомни си страданието, изписано на лицето на Дена в мига, преди да се разтвори във въздуха. Заслужаваше си го.
На нейно място би могъл да е Ричард. Ако не беше Дена, щеше да е Ричард.
— Не се страхувай, Калан.
— Какво? — погледът й се съсредоточи. — Извинявай, не те чух.
Веселан седеше срещу нея и се усмихваше. Протегна ръка и изтри сълзата, потекла от окото на Калан.
— Казах да не се страхуваш. Ричард е добър човек. Животът ти с него ще бъде щастлив. Естествено е преди сватбата да изпитваш страх. Но всичко ще бъде наред, ще видиш. Убедена съм. Преди да се омъжа за моя Савидлин, и аз се страхувах, въпреки че го обичах толкова много. И аз плаках, също като теб, но оттогава никога не съм имала повод да плача. Понякога си намирам причини да се оплаквам, но не и да плача.
Калан избърса другата си буза. Какво й става? Та нали не я интересува какво става с Дена?! Ни най-малко не я интересува.
Тя кимна на Веселан и се усмихна насила.
— Това ми се иска повече от всичко на света — никога повече да не се налага да плача.
Веселан я прегърна приятелски.
— Искаш ли нещо за хапване?
— Не, не съм…
В този миг Савидлин блъсна рязко вратата. Беше потен и запъхтян. Калан замръзна от страх, когато видя изражението на лицето му. Гласът му трепереше, докато се опитваше да й обясни какво става.
— Когато Нисел свърши с Ричард, тръгнах с него към къщата на духовете, както ти ми каза, за да извика той дракона. Тогава дойде Сестрата на светлината. Тя е там с него. Не можах да разбера за какво си говорят, но споменаваха твоето име. Каза ми да те извикам. Побързай!
— Неее! — изкрещя Калан и излетя покрай него през вратата.
Тя тичаше и придържаше с ръце роклята, за да не й пречи. Не си спомняше някога да е тичала толкова бързо. Когато стигна до тясната пътека пред къщата, едва си поемаше дъх. Лицето й бе замръзнало от студения вятър. Тежките стъпки на Савидлин, който тичаше зад нея, постепенно изостанаха.
Единствената й мисъл беше по-скоро да стигне при Ричард. Как е възможно? Толкова скоро! Не може да се е върнала. Две от тях вече са мъртви. Не е честно. Ричард!
От небето се сипеха огромни бели снежинки; не бяха толкова много, че да покрият земята, но достатъчно, за да напомнят, че зимата е дошла. Снежинките докосваха горещата й кожа и се стопяваха. Понякога кацваха на клепачите й, а тя примигваше, за да ги отпъди.
Спря и се огледа. Беше сбъркала пътеката. Върна се обратно и този път налучка. Сълзите се смесиха с топящите се снежинки. Това вече е прекалено. Не е възможно.
Отчаяна и една дишаща, тя излезе на поляната в центъра на селото и се втурна към къщата на духовете. Конете на Сестрата бяха вързани за ниската стена встрани от вратата, стената, върху която още стоеше белегът от меча на Ричард.
Наоколо се бяха насъбрали хора, но тя дори не ги забеляза. Не виждаше нищо друго освен вратата на къщата на духовете. Продължаваше да тича. Струваше й се, че тича цяла вечност, като в някакъв кошмар. Краката й се движеха с мъка. Ръката й сграбчи дръжката на вратата. Сърцето биеше в ушите.
„Милостиви духове, молеше се тя, дано не съм закъсняла.“
Със стиснати зъби тя блъсна вратата и влезе в къщата. Закова се на място. Не й достигаше въздух. Ричард стоеше прав пред Сестра Вирна, под дупката в покрива, причинена от светкавицата на Калан. Двамата бяха облени в сива светлина, върху главите им падаха снежинки. Около тях всичко тънеше в мрак. Мечът на Ричард просветваше върху бедрото му. На врата му не се виждаше нито свирката на Пилето, нито зъбът на Скарлет, нито Агиел. Явно не бе успял да повика дракона.