— Трябва да замина веднага. Трябва да отида в Ейдиндрил, имам нужда от неколцина придружители, за да съм сигурна, че ще успея.
Савидлин се приближи до нея.
— Аз ще дойда, а с нас и колкото от моите ловци пожелаеш. Ако искаш, всички до един. Можем да вземем стотина.
Калан сложи ръка на рамото му.
— Не, приятелю, не искам нито теб, нито твоите ловци. Ще взема само трима мъже. Ако сме повече, ще привлечем вниманието върху себе си и може да ни сполетят неприятности. — Тя се огледа отново. — Избирам Чандален. — Двамата братя, които стояха до него, направиха крачка напред. — И вас, Приндин и Тосидин!
Чандален се намръщи.
— Мен ли? Защо пък мен?
— Защото нямам право на провал. Знам, че ако взема Савидлин, той ще направи всичко, на което е способен, и ако не успеем, народът на Калните ще знае, че е дал всичко от себе си. Ти си по-добър преследвач на хора. Веднъж Ричард ми каза, че ако трябва да избира боец, който да се бие до него, би избрал теб, въпреки че го мразиш. Там, където отиваме, е много опасно. Ако ти ме провалиш, ако не успея, всички ще си помислят, че си оставил една жена от народа на Калните да умре, защото мразиш и мен, и Ричард. Ако допуснеш да ме убият, ти никога повече няма да си добре дошъл сред своя народ.
Приндин пристъпи напред.
— Аз тръгвам, брат ми също. Ние ще ти помогнем!
Чандален я погледна свирепо.
— Няма да дойда, не искам!
Калан се обърна към Пилето, който на свой ред погледна Чандален.
— Калан принадлежи на нашия народ. Ти си най-добрият и най-смелият между нас. Твое задължение е да ни защитаваш. Длъжен си. Ще отидеш с нея. Ще изпълняваш всяко нейно нареждане. Или тръгваш с нея, или се махай и никога повече не се връщай тук. Ако я убият по пътя, също не се връщай! Ако ти я убиеш, ще те намеря и ще те убия, както всеки друг, който се промъква в земите ни с черна боя около очите.
Чандален гледаше сърдито. Той заби копието си в земята.
— Ще тръгна само след като се помолите на духовете да ни пазят по пътя, няма да тръгна без тяхната благословия. Това ще стане утре. Не по-рано.
Всички очи се обърнаха към Калан.
— Аз тръгвам след един час, ти идваш с мен. Разполагаш с един час, за да се подготвиш.
Калан се обърна към къщата на духовете и тръгна бързо, за да събере нещата си. Тя прие с благодарност предложението на Веселан да й помогне.
Осемнадесета глава
Валеше едър, мокър сняг, който от време на време се усилваше и завихряше в бяла пелена. Ричард яздеше зад Сестра Вирна вцепенен и като в сън. Третият кон, вързан с въже за неговия, подтичваше зад тях. Снегът се усили още повече и фигурата на Сестрата пред него се превърна в неясен сиво-бял силует.
Изобщо не му дойде наум да попита къде отиват или да се загърне с пелерината срещу студа и пронизващия вятър. Нямаше значение, вече нищо нямаше значение.
Мислите му се рееха като снежните парцали. Никога не бе обичал в живота си така, както обичаше Калан. Тя се бе превърнала в смисъла на живота му.
И го бе пропъдила надалеч.
Толкова много го болеше, че не можеше да мисли за нищо друго. Не можеше да повярва, че тя се усъмни в любовта му и че можа да го отпрати. Защо го направи?
Съзнанието му се рееше във вихъра на безрадостните мисли. Не можеше да разбере как тя успя да го накара да сложи яката, за да й докаже любовта си. Той й беше обяснил какво означава за него тази яка. Може би не трябваше да го прави. Може би тя не бе успяла да разбере.
Гърдите още го боляха от докосването на Мрачния Рал. Когато посегна към превръзката си осъзна, че снежната буря е утихнала. Тежките облаци се разкъсаха и пропуснаха слънчевите лъчи. Полето беше равно, мъртвокафяво, облаците сиви. Всичко наоколо бе безцветно и пусто. По слънцето разбра, че е късно следобед. Бяха яздили дълго в мълчание. Сестра Вирна не му каза нито дума. Бавно вдигна ръка и за пръв път докосна яката си. Усети я гладка и студена. Никога повече да не носи яка — така си бе обещал. А сега я носеше. Още по-лошо, сам я сложи на врата си, защото Калан поиска това от него. Защото се усъмни в любовта му. За пръв път, откакто я беше сложил, се насили да не мисли за нея. Искаше да прогони Калан от мислите си, не можеше да понася повече болката. Той беше Търсач, имаше да решава много други неща, важни неща. Леко пришпори коня и се приближи до червено-кафявия жребец на Сестрата. Посегна да свали качулката си, но осъзна, че е паднала върху раменете му, и докосна само мокрите си заскрежени коси. Вгледа се внимателно в Сестра Вирна.