Но не мислеше, че Мрачният Рал беше видение.
— Той ме изгори. — Ричард докосна ризата си над превръзката. — Не е било видение. Мрачният Рал беше там, протегна ръката си, докосна ме и прогори тялото ми. Не съм си го въобразил.
Сестрата сви рамене.
— Възможни са две неща. След като разтърка гърдите си с жабата, вече не виждаше стаята, в която беше, нали?
— Не. Тя сякаш се стопи в някаква черна бездна.
— Е, независимо дали си я виждал или не, тя си е била там. И съм сигурна, че диваците са запалили огън по време на това Съвещание. А когато си бил изгорен, не си седял на мястото си, а си бил прав, разхождал си се нагоре-надолу, нали?
— Да — съгласи се той неохотно.
Тя облиза устните си.
— В замаяното състояние, в което си бил, е възможно сам да си се изгорил в огъня, може да си паднал върху горяща съчка и после да си си съобразил, че това е работа на духа.
Ричард се почувства съвсем глупаво. Нима бе възможно Сестрата да е права? Нима всичко е толкова просто? Наистина ли е толкова лековерен?
— Ти каза, че може да са две неща, какво е второто?
Известно време Сестрата продължи да язди мълчаливо. После гласът й прозвуча по-нисък, по-мрачен от преди.
— Безименният понякога ни изпраща болести, за да ни извика по-скоро при себе си. Нищо, че е зад воала, неговите пипала могат да ни достигнат в този свят. Може да ни причини зло. Той е опасен. Тъмната страна е опасна. Когато невежите хора се заемат с тъмни дела, те могат да предизвикат опасността, да привлекат вниманието на Безименния или някой от подчинените му. Възможно е да си бил докоснат и изгорен от изчадие на злото. — Тя го погледна. — Има опасни неща, които хората са твърде глупави, за да се научат да избягват. Понякога тези неща са смъртоносни. — Гласът й прозвуча малко по-свежо. — Това е една от нашите задачи — да отваряме очите на онези, които още не са видели светлината на Създателя, за да се стремят към нея и да бягат от тайните на мрака и злото.
Ричард не можеше да намери нищо, с което да оспори обяснението на Сестрата. Думите й звучаха логично. Ако тя е права, това означаваше, че Калан не е в опасност, че е спасена. Искаше му се да й повярва. Отчаяно се мъчеше да й повярва. Но…
— Трябва да призная, че може и да си права, но не съм напълно убеден. Очевидно има неща, които не мога да изразя с думи.
— Разбирам, Ричард. Тежко е човек да признае грешките си. Никой не признава лесно, че е бил изигран или че са го накарали да изглежда като глупак. От тази истина за нас самите боли. Но част от порастването на човека е да можеш да понесеш истината. Моля те, Ричард, повярвай ми, не те мисля за глупак само защото си повярвал на онова, което си видял. Страхът ти е напълно разбираем. Онова, което отличава мъдрия човек, е способността му да посегне към истината, да признае, че може да научи повече, отколкото знае.
— Но всички тези неща са свързани…
— Наистина ли са свързани? Мъдрият човек не нанизва в една огърлица мънистата на несвързаните едно с друго събития просто за да получи нещо, което му се иска да види. Мъдрият човек умее да вижда истината, дори тя да му се явява неочаквано. Това е най-прекрасната огърлица — истината.
— Истината — промърмори той на себе си. Той беше Търсачът. Истината бе всичко за Търсача. Тази дума бе гравирана със злато върху дръжката на меча му: Меча на истината. Част от случилото се той явно не можеше да облече в думи. Нима тя е права? Нима просто се лъжеше?
Не беше й разказал всичко. Но нима е така, както тя казва. Нима той просто е глупав?
Ричард си припомни Първото правило на магьосника — хората биха повярвали на всичко, стига да си внушат, че нещо е истина, или пък ако се страхуват, че нещо може да бъде истина. Той знаеше от опит, че е не по-малко податлив на това правило от всички останали. Можеше, като всички хора, да повярва в лъжа.
Беше повярвал, че Калан го обича. Беше повярвал, че тя никога не би направила нещо, с което да му причини болка. А в един момент тя го бе отпратила. Ричард усети буцата, надигаща се в гърлото му.
— Казвам ти истината, Ричард, тук съм, за да ти помогна.
Той не й отговори. Не й вярваше.
Сякаш прочела мислите му, тя продължи:
— Как е главоболието?
Въпросът й го изуми. Всъщност не толкова самият въпрос, колкото онова, което осъзна благодарение на него.
— Изчезна. Вече не ме боли главата.
Сестра Вирна се усмихна и кимна доволно.