— Както ти обещах, Рада’Хан ще премахне главоболията ти. Ние искаме само да ти помогнем, Ричард.
Той извърна глава, за да я погледне.
— Но ти каза също, че с яката ще ме контролираш.
— Това се прави само за да те обучим, Ричард. Необходимо е да разполагаме с абсолютното ти внимание, за да можеш да учиш. Това е всичко.
— Но и за да ми причиняваш болка. Каза, че ще ми причиняваш болка.
Тя сви рамене и протегна длани към небето.
— Но аз вече ти причиних болка. Показах ти, че си повярвал в една глупост. Нима не те заболя? Нима не е болезнено да разбереш, че си сгрешил? Не е ли по-добре да знаеш истината, отколкото да вярваш в лъжа? Дори от това да боли?
Той я погледна, мислейки за истината и за Калан, която го накара да сложи яката и го отпрати надалеч. Тази истина беше по-болезнена от всичко друго. Истината, че не е достатъчно добър за нея.
— И аз мисля така, но не ми харесва да нося яката! Ни най-малко!
Разговорът го измъчи ужасно. Гърдите го боляха, мускулите му бяха схванати. Беше изморен. Калан му липсваше. Но нали тя го накара да сложи яката и го пропъди от себе си. Ричард пришпори коня си, но после забави ход и отново тръгна зад Сестрата. По бузите му се изтърколиха сълзи. Имаше чувството, че лицето му е обвито в лед.
Продължи да язди мълчаливо. Конят едва-едва си проправяше път напред. Той го потупа окуражително по врата. Беше му добре да има край себе си някой, който не му казва, че е глупав, не го съди и не иска нищо от него. Мечтаеше да бъде на мястото на коня си. Виждаше му се по-добре да е кон, отколкото човек. Върви, обърни се, спри. Нищо повече. Много по-добре от това, което е той в момента.
Въпреки всичко, което му разказа Сестра Вирна, Ричард знаеше, че е само един пленник. Нищо не можеше да промени това. За да бъде отново свободен, трябваше да се научи да управлява дарбата си. Ако Сестрите останеха доволни от него, може би щяха да го освободят. Ако и Калан вече не го искаше, щеше да бъде напълно свободен.
Ето какво трябва да прави, реши той. Да се научи да управлява дарбата си колкото е възможно по-скоро и да бъде свободен. Зед винаги му бе казвал, че много бързо схваща. Ричард беше човек, който иска да знае всичко. Освен това винаги е обичал да учи. Никога не му беше достатъчно. Обичаше да учи все нови и нови неща. Може би ще се окаже не чак толкова лошо. Трябва да успее. Освен това, какво друго му оставаше?
Спомни си как го обучаваше Дена.
Настроението му съвсем помръкна. Започна да се самосъжалява. Те никога няма да го освободят. Не отиваше да учи, защото го желае. Отиваше да учи онова, което Сестрите на светлината очакваха от него да научи, и дори не беше необходимо да повярва, че това, което казват, е истина. Щяха да го научат да понася болката. Нищо не можеше да се направи.
Яздеше, обзет от мрачни, тежки мисли. Той беше Търсачът. Онзи, който носи смърт.
Всеки път, когато убиваше някого с Меча на истината, Ричард знаеше, че е такъв какъвто е. Той е това, което прави Търсачът, което е Търсачът — който носи смърт.
С първите отблясъци на розово, жълто и златно по небето Ричард забеляза напред в далечината някакви неясни бели петна. Не беше сняг; снегът още не бе натрупал. Освен това петната се движеха. Сестра Вирна не забеляза нищо. Тя продължаваше да язди напред. Слънцето хвърляше пред тях удължените им сенки. За пръв път Ричард осъзна, че са тръгнали на изток.
Когато приближиха, разпозна белите петна, които бе забелязал отдалеч. Сега бяха порозовели от последните слънчеви лъчи. Беше малко стадо овце. Когато минаха покрай тях, той предположи, че са пастирите от Бантак. Позна ги по дрехите.
Трима мъже се приближиха към него, без да обръщат внимание на Сестра Вирна. Опитаха се да му кажат нещо, но той не ги разбра. Може би просто го поздравяваха. Паднаха на колене и свалиха оръжията си, слагайки ръце на земята. После отново застанаха на колене и продължиха да говорят, но Ричард не разбираше думите им.
Вдигна ръка, за да ги поздрави. Това, изглежда, им беше достатъчно. Тримата продължиха да се усмихват и кланят, докато конят отмина. Изправиха се на крака и приближиха, като се опитваха да му напъхат в ръцете най-различни неща: хляб, плодове, парчета сушено месо, някакво парче шаяк, един мръсен шал, огърлици от зъби, кости и мъниста и дори своите овчарски геги.
Ричард се усмихна насила и със знаци, които се надяваше да разберат, се опита да отклони щедростта им, без да ги обиди. Единият особено настоятелно буташе в ръцете му един пъпеш. Ричард не желаеше неприятности и затова взе пъпеша, покланяйки се учтиво няколко пъти. Те очевидно бяха горди от себе си и продължиха да се покланят и да кимат с глави, докато се отдалечи. Той се обърна и за последен път им се поклони, след това пусна пъпеша в самара на коня си.