Тя пришпори коня си с внезапен удар с камшика и той, изненадан, препусна напред. Яздейки след нея, Ричард реши да остави нещата да се развиват от само себе си. Не го беше грижа какво говорят пророчествата. За него те бяха просто неясни гатанки, а той мразеше гатанките. Ако нещо е толкова важно, че си заслужава да бъде казано, защо ще е необходимо да се скрива в гатанка? Гатанките бяха безполезни глупави игри.
Докато яздеше, той се зачуди колко ли хора щеше да се наложи да убие, за да се освободи от яката. Нямаше значение дали един или стотици. При мисълта, че около врата му отново е сложена яка, гневът му закипя. Стисна зъби. Мускулите на лицето му потръпнаха. Юмруците му стиснаха поводите по-здраво.
Онзи, който носи смърт. Ще убие толкова хора, колкото трябва. Ще свали яката или ще умре, опитвайки се да я свали. Гневът, нуждата да убива изпълниха всяка фибра на неговото същество.
Изведнъж осъзна, че извиква магията на меча, без да вади оръжието си от ножницата. Вече не му се налагаше да държи меча в ръката си, за да го направи. Гневът му бушуваше с пълна сила. Той се концентрира и с невероятно усилие успя да го потуши и да се овладее.
Освен яростта на омразата той можеше да предизвиква от меча и противоположната магия — да нажежава острието до бяло. Сестрите не заеха, че умее да го прави. Надяваше се, че няма да се наложи да им показва как става. Но ако потрябваше, щеше да го направи. Щеше да свали яката на всяка цена. Би използвал и двете страни на магията на меча, за да махне яката. Когато му дойде времето. Когато му дойде времето!
Вечерното сияние придоби лилави отблясъци. Сестра Вирна реши, че е време да спрат, за да намерят къде да пренощуват. Тя не каза нищо повече. Ричард не знаеше дали още е ядосана, но всъщност си даде сметка, че това не го интересува особено.
Той отведе конете встрани край едно поточе, на брега на което се виждаха няколко върби. Свали юздите им и вместо тях им сложи оглавници, с които ги завърза за дърветата. Кобилата му разтърси глава, доволна, че пластината най-после е вън от устата й. Ричард забеляза, че пластината представлява парче метал във формата на пика. Трудно можеше да се намери нещо, което да причинява повече болка на конете.
За хората, които използваха подобни пластини, конете бяха добичета, създадени единствено за да се подчиняват на човека и да му служат. Ричард си помисли, че би било добре такива хора да се наказват с подобни парчета метал в устата си, за да видят какво е. Добре обученият кон се нуждае само от най-обикновена юзда. Всъщност ако към добрата тренировка се добави и мъничко разбиране, можеше да се мине дори без юзди и всичко останало. Но, помисли си той, повечето хора явно не разполагат с необходимото търпение и затова прибягват към наказанието.
Той протегна ръка, за да погали петнистото черно ухо. Животното категорично дръпна главата си встрани.
— Така — промърмори Ричард под носа си, — значи освен това ти извиват и ушите. — Той го почеса по врата и го потупа приятелски. — Аз няма да го направя, приятел.
Конят се намести под ръката му, очевидно доволен от почесването.
Ричард донесе вода от поточето, но позволи на всеки от конете да отпие по не повече от няколко глътки, защото бяха запотени от препускането. В един от самарите откри четки и внимателно начеса и двата коня, а след това почисти и подковите им. Забави се повече от необходимото, защото компанията на конете му беше по-приятна от тази на Сестра Вирна. След като свърши, отряза малко от кората на пъпеша, който му бяха дали мъжете от Бантак, и подаде по едно парче на всеки. Малко неща на този свят обичаха конете повече от кора на пъпеш. Двете животни не скриха задоволството си от проявеното внимание. За пръв път, откакто Ричард беше с тях, проявяваха някакво топло чувство.
Когато реши, че гърдите го болят твърде много, за да може да остане прав около конете, той се върна при Сестрата, която беше седнала върху малко одеяло. Той просна своето срещу нея. Седна с кръстосани крака и извади от раницата си малко хляб от тава. Повече за да има какво да прави, отколкото защото е гладен. Тя прие предложеното й парче. След това Ричард разряза пъпеша, като отдели внимателно кората, оставяйки я за конете. Предложи на Сестрата едно парче от плода.
Тя изгледа хладно протегнатата му ръка.
— Това беше дар, получен заради фалшиви претенции.
— Беше дадено в знак на благодарност за предотвратяването на една война.
Най-накрая тя го взе, но не особено охотно.
— Може би.
— Ако искаш, мога да стоя пръв на пост.
— Няма нужда да стоим на пост.
Той я изгледа изпитателно в мрака, отхапвайки от сочния пъпеш.