— Из Средната земя бродят преследвачи на сърца. И още много същества. Може по петите ми да е тръгнал още някой смехавец. Струва ми се, че би било разумно да спим на смени.
Тя откъсна едно парченце хляб и каза, без да вдигне поглед към Ричард:
— С мен си в безопасност. Няма нужда да стоиш на пост.
Гласът й беше съвсем равен. Не ядосан, но не и много далеч от гневни нотки. Известно време той продължи да яде мълчаливо, но след малко реши да се опита да посъживи обстановката. Придаде на гласа си жизнерадост, макар да не му беше весело.
— Аз съм тук, ти си тук, Рада’Хан е на врата ми, защо не започнеш още отсега да ме обучаваш как да използвам дарбата си?
Тя го погледна изпод вежди, дъвчейки.
— Когато стигнем в Двореца на пророците, ще имаме достатъчно време за уроци.
Като че изведнъж захладня. Гневът му се надигна. Гневът на меча напираше да бъде освободен. Ричард го овладя.
— Както искаш.
Сестра Вирна се излегна на одеялото си и се загърна плътно в пелерината.
— Студено е. Запали огън.
Той лапна последното парченце от хляба си, изчака да преглътне и след това й отговори тихо и спокойно. Тя не сваляше поглед от него.
— Изненадан съм, Сестро Вирна, че не знаеш повече неща за магията. Има една вълшебна думичка. Думичка, която прави чудеса. Може би си я чувала преди. Това е думичката „моля“. — Той се изправи на крака. — На мен не ми е студено. Ако искаш огън, запали си сама. Аз отивам на пост. Казах ти вече, че не приемам нищо на доверие. Ако ни убият през нощта, поне няма да ни изненадат, докато съм на пост.
Той й обърна гръб, без да дочака отговор. Не желаеше да чуе нито дума повече от нея. Когато се отдалечи достатъчно през сухата трева, избра малка могилка до дупка на мармот и седна отгоре, за да наблюдава. За да размисли.
Луната беше изгряла. Звездите хвърляха бледа сребърна светлина над пустата земя наоколо. Беше достатъчно светло, за да забележи всяка опасност. Огледа голото поле. Колкото и да се опитваше да мисли за нещо друго, все не успяваше. Мислите му бяха обзети от едно — Калан.
Сви колене и ги обгърна с ръце. Избърса сълзите от очите си. Запита се какво ли прави тя сега, къде ли е, дали е тръгнала да търси Зед. Дали още държеше достатъчно на него, за да отиде при Зед?
Луната се плъзна бавно по небето и като че ли го наблюдаваше. Какво да прави? Чувстваше се напълно изоставен.
Пред очите му изплува лицето на Калан. Би завладял целия свят за една нейна усмивка, за да усети топлината на любовта й. Припомни си зелените й очи, дългата й коса. Прекрасната й коса.
Изведнъж нещо му дойде наум, сети се за къдрицата, която тя пусна в джоба му. Извади я и я заразглежда под лунната светлина. Кръгла, прищипана през средата с ивица плат от сватбената й рокля. Заприлича му на цифрата осем, леко извъртяна на една страна. Така извъртяна, тя напомняше символа на безкрайността.
Ричард завъртя косата между пръстите си, гледайки движенията й. Калан му я даде, за да си спомня за нея. Защото той никога повече нямаше да я види. Изгаряща болка го прониза и дъхът му спря.
Стисна Агиел с всичка сила, докато юмрукът му се разтресе от напрежението. Болката, причинена от Агиел, прибавена към душевните му страдания, го накара да се сгърчи в агония. Той я остави да замъгли сетивата му, докато повече не можеше да издържа. Но въпреки това продължи да стиска Агиел. Не го пусна, докато не се строполи в прахта почти в безсъзнание.
Не му достигаше въздух. Болката прогони всичките му мисли. Макар и за кратко, съзнанието му се освободи от огромното бреме на страданието. Остана да лежи в тревата, докато се посъвземе.
Когато накрая успя да се изправи седнал, установи, че още стиска кичура коса в ръката си. Заби поглед в него и си припомни думите на Сестра Вирна, когато го обвини, че е излъгал народа на Бантак. Долна лъжа. Същата дума бе употребила и Калан. Беше му казала, че любовта му към нея е „долна лъжа“. От това го заболя повече, отколкото от Агиел.
— Не е лъжа — прошепна той, — бих направил всичко за теб, Калан.
Но не беше достатъчно. Дори яката на врата му не беше достатъчна. Не беше достоен за нея. Син на чудовище. Знаеше какво иска тя. Знаеше какво наистина желае.
Да се освободи от него.
Да сложи яката на врата му, за да го отведат надалеч. За да е свободна.
— Бих направил всичко за теб, Калан — проплака той.
Изправи се и обгърна с поглед пустото поле. Тъмнеещият хоризонт се разми пред очите му.
— Всичко. Дори това! Освобождавам те от себе си, моя любов.
Ричард захвърли кичура коса далеч в нощния мрак.
Падна на колене, а след това се строполи по очи в прахта, разкъсван от ридания. Плака, докато очите му пресъхнаха. Продължаваше да лежи върху студената земя, гърчейки се в страшни мъки, докато осъзна, че отново стиска Агиел в ръката си. Отпусна хватката си и се изправи, за да се строполи отново в прахта след миг. Край, всичко свърши. Почувства се напълно празен. Мъртъв. След известно време стана на крака. Постоя малко прав, след което бавно изтегли Меча на истината.