Звънтенето му прозвуча като тиха песен в студения мрак. Гневът му пламна. Той го остави да изпълни всяко кътче на изпразненото му същество, да се разбушува на воля. Приветства яростта в себе си, докато се почувства препълнен с нея. Гърдите му се повдигаха с желанието да убива.
Погледът му се плъзна към спящата Сестра.
Приближи се безшумно до тъмното очертание на земята. Той беше горски водач; знаеше как да се движи безшумно. Беше добър в това.
Очите му плавно оглеждаха терена, докато се промъкваше към нея. Приближи съвсем, виждаше съвсем ясно очертанията на тялото й. Не бързаше. Нямаше защо да се бърза. Имаше предостатъчно време. Опита се да успокои дишането си, за да е още по-безшумен. Яростта му го караше да се задъхва. Мисълта, че отново носи яка на врата си, подхранваше огъня на гнева вътре в него, подклаждаше ада му.
Гневът от магията на меча премина през тялото му като разтопен метал. Ричард познаваше много добре това чувство. Отдаде му се изцяло. То бе по-силно от разума, не можеше да го спре. Сега вече само кръв можеше да задоволи страстта на онзи, който носи смърт.
Кокалчетата на пръстите му побеляха върху дръжката. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, копнеещи да бъдат пуснати на свобода. Не можеше да издържа повече. Магията на меча му шептеше да изпълни заповедта й. Стоеше мълчалив като сянка над Сестра Вирна и я гледаше. Гневът пулсираше в главата му. Прокара меча по вътрешната страна на ръката си, потапяйки и двата края на острието в кръв, даде му да опита вкуса на кръвта. Тъмното петно се плъзна от дръжката към върха. Няколко капки паднаха на земята. Почувства нещо влажно и топло да се стича по ръката му. Гърдите му се повдигаха учестено. Той сграбчи дръжката с две ръце. Усети тежестта на яката около врата си, острието бавно се издигна, проблясвайки на лунната светлина.
Той гледаше спящата Сестра в краката си, свита на топка. Беше студено и в съня си тя зъзнеше. Ричард стоеше, вдигнал меча си в ръце, гледаше я и стискаше зъби, обладан от гнева. Калан не го искаше. Син на чудовище. Не. Просто чудовище. Той се видя застанал над спящата жена с меч, издигнат във въздуха, готов да убива.
Той самият е чудовище.
Ето това е разбрала Калан. Затова го изпрати надалеч с яката на врата, за да бъде мъчен. Гледаше спящата Сестра, зъзнеща от студ. Стоя дълго време така, без да отделя поглед от нея.
Накрая бавно свали меча и го прибра в ножницата. Взе своето одеяло и го метна отгоре й много внимателно, за да не я събуди. Постоя още малко край нея, докато тя се затопли и престана да зъзне, после легна на земята и се зави с пелерината си.
Беше безкрайно изморен, всичко го болеше, но не можеше да заспи. Знаеше, че ще го боли, нали затова бяха му сложили яката. Когато стигнат в Двореца, тя щеше да му причинява болка.
Какво от това?
Спомените танцуваха в главата му и раздираха съзнанието му. Спомни си мъченията на Дена. Болката, безпомощната агония, кръвта… неговата кръв.
Виденията му идваха едно след друго. Колкото и да живееше, никога нямаше да ги забрави. Мислеше, че всичко е свършило, а се оказа, че едва започва. Никога нямаше да свърши.
В съзнанието му имаше само една мисъл, която донякъде успокояваше хаоса. Беше научил от Сестра Вирна, че греши за бягството на Пазителя. Това означаваше, че Калан е в безопасност. Тя е спасена, а това единствено беше от значение. Опита се да остави само тази мисъл в главата си и да забрави всичко друго. Тя му помогна най-накрая да се унесе в сън.
Деветнадесета глава
Той отвори очи. Слънцето тъкмо бе започнало да се показва на хоризонта. Щом се изправи, болката от раната на гърдите му го преряза толкова силно, че дъхът му секна. Докосна раната през ризата си и остана така, докато болката поутихне. Агиел беше изсмукал всичките му сили и сега се чувстваше като пребит. Всичко го болеше. Припомни как по времето, когато Дена го „обучаваше“ с Агиел, сутрин се будеше, чувствайки се много по-зле. А тя веднага започваше всичко отначало.
Сестра Вирна седеше на одеялото си с подвити крака, гледаше го и дъвчеше нещо. Беше наметнала пелерината на раменете си, къдравата й кестенява коса изглеждаше току-що сресана.
Беше сгънала прилежно одеялото му и го бе оставила край него. Не му каза нищо за това. Ричард стана. Трябваше му малко време, за да се посъвземе и да раздвижи схванатите си мускули. Небето беше ясно, студено и наситеносиньо. Тревата миришеше сладко и блестеше от росата. Дъхът му се врязваше меко в неподвижния студен въздух.