Докато си го представяше така, фиксирайки го в съзнанието си, носещ се в безкрайното черно море, нещо му се противопостави. Нещо, идващо откъм черния фон, не откъм меча. В края на черното се появи бяла ивица, която оформи квадрат. Ричард си спомни нещо, което знаеше отпреди.
Беше едно от указанията в Книгата на преброените сенки — книгата, която беше научил наизуст като малък.
„Изчисти съзнанието си от всички мисли и на тяхно място постави не нещо друго, а образа на бялото, в което е врязан черният квадрат.“
Това беше част от указанията за това как да се махне обвивката на кутиите на Орден и как да се използва магията на книгата. Ричард бе използвал тази магия, за да покаже на Мрачния Рал как да премахне обвивката на една от кутиите, за да му докаже, че наистина знае книгата наизуст. Но защо ли това се появи в съзнанието му точно сега? Сигурно е само случаен спомен, който се опитва да изплува на повърхността, реши Ричард.
Този фон беше съвсем подходящ, за да постави върху него меча. Та нали в крайна сметка се опитва да използва магия. Щом съзнанието му имаше желание да го направи, за него бе без значение; той трябваше да му позволи. Щом тази мисъл се появи в главата му, образът на меча и квадратния черен фон с бял кант се втвърди и застина на място.
Той се концентрира върху мисловния образ на меча върху черния фон, ограден в бяло. Концентрира се колкото се може повече. Нещо започна да става.
Мечът, черният квадрат и белият кант затрептяха, сякаш ги виждаше през горещи изпарения. Очертанията на меча омекнаха, той стана прозрачен и в един миг изчезна. Фонът избледня. Ричард гледаше в едно място, което добре познаваше.
Градината на живота в Народния дворец.
Стори му се странно и малко досадно, задето не успя да задържи концентрацията си достатъчно дълго, че да запази в съзнанието си образа на меча. Споменът за мястото, където бе убил Мрачния Рал, явно е бил прекалено ярък, щом успя да си проправи път сам, докато съзнанието му си почиваше.
Той тъкмо се накани да извика обратно мисления образ на меча, когато усети някаква противна миризма. На изгорена плът. Тя изпълни ноздрите му. Едва не повърна. Стомахът му се сви болезнено.
Огледа се внимателно из Градината на живота. Все едно гледаше през мръсен прозорец. В тревата, между храстите, върху ниските огради — навсякъде имаше трупове. Всички жестоко изгорени. Някои все още стискаха оръжията си — мечове или бойни томахавки. Други лежаха с отворени ръце, оръжията им се виждаха край мъртвите тела. Ричард изведнъж осъзна какво вижда и дъхът му спря.
Забеляза гърба на бялата, сияеща фигура, застанала пред каменния олтар, пред трите кутии на Орден. Едната зееше отворена, така, както Ричард я бе видял последния път. Бялата фигура, от чиито рамене се спускаха дълги руси коси, извърна глава от кутиите.
Мрачният Рал се обърна и погледна Ричард. Сините му очи заискриха. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка. Сякаш Ричард, противно на желанието си, се бе приближил съвсем близо до него. Току до озареното от усмивка лице.
Мрачният Рал вдигна ръка и облиза върха на пръстите си.
— Ричард — изсъска той. — Чакам те. Ела да видиш как ще разкъсам воала.
Останал без дъх, Ричард бързо извика обратно в съзнанието си образа на меча. Сякаш трясна някаква врата. Задържа го, само него, без никакъв фон, и се опита да възстанови дишането си.
Беше просто игра на паметта му, родена от страха, просто измислен образ, опита се да си внуши той. Съсредоточи се върху меча, решавайки категорично, че видяното не е било действително, че е просто резултат от силната болка, която изпитва за Калан, може би защото не си беше доспал.
Това трябваше да е. Нямаше как да е вярно. Беше невъзможно. Трябва да е луд, за да повярва на такова нещо.
Отвори очи. Сестра Вирна седеше и го гледаше спокойно. Той преглътна.
— Съжалявам. Нищо не се получи.
— Не се отчайвай, Ричард. Не трябва да очакваш, че ще стане от първия път. Нужно е много време, за да се научиш да докосваш своя Хан. Ще стане, когато му дойде времето. Няма смисъл да пришпорваме нещата. Това не е нещо, което може да се насилва, то идва постепенно. За днес е напълно достатъчно.
— Няколко минути? Това ли е всичко, което искаш от мен за днес?
Тя повдигна вежда.
— Ти държа очите си затворени повече от час.
Ричард я погледна и после вдигна очи към небето. Слънцето вече беше се издигнало високо. Повече от час. Как е възможно? Някакво неясно съмнение го обзе.