Тя наклони глава на една страна.
— Мислиш, че е продължило едва няколко минути, така ли?
Той се изправи. Не му хареса изражението на лицето й.
— Не знам, не обърнах внимание. Може би по-скоро около час.
Ричард събра нещата си, нахвърляни по земята. Колкото повече мислеше за това, което бе видял, толкова повече то му се струваше нереално. Започваше да му се струва като сън наяве — страхът, ясните очертания, реалността — всичко се размиваше. Почувства се като пълен глупак, задето бе позволил да се изплаши така от някакъв си сън.
Сън ли? Но нали не беше заспивал. Как е могъл да сънува, когато е бил буден?
А може би не е бил буден? Беше уморен до смърт. Може би когато се е съсредоточил върху меча, е заспал. Понякога му се случваше да заспива така: като се съсредоточи върху нещо, докато сънят го отнесе. Не можеше по друг начин да си обясни това, че времето бе минало толкова бързо. Значи явно беше заспал, всичко е било само сън.
Той въздъхна дълбоко. Чувстваше се глупаво, задето се бе уплашил толкова, но същевременно изпита облекчение. Когато се обърна, Сестра Вирна все още го наблюдаваше.
— Искаш ли вече да се обръснеш? Сега, след като се убеди, че искам само да ти помогна.
Ричард се изправи.
— Казах ти, затворниците не се бръснат.
— Ти не си затворник, Ричард.
Той напъха одеялото в раницата си.
— Ще свалиш ли яката от врата ми?
Отговорът й бе произнесен бавно, но с твърд глас.
— Не и преди да му дойде времето.
— Мога ли да живея както си поискам, да ходя където си поискам?
Тя въздъхна отегчено.
— Не. Трябва да дойдеш с мен.
— А ако не искам, ако се опитам да те изоставя?
Тя присви очи.
— Тогава ще бъда принудена да ти попреча. По начин, който не би ти харесал.
Ричард кимна театрално.
— Това отговаря на представата ми за затворник. А щом като съм такъв, няма да се бръсна.
Конете изцвилиха, щом усетиха приближаването му, и насочиха уши към него. Сестра Вирна ги изгледа подозрително. Той отвърна на поздрава им с нежни думи. След това взе четките и набързо ги вчеса, обръщайки специално внимание на гърбовете им.
Сестра Вирна скръсти ръце.
— Защо го правиш? Нали ги начеса снощи?
— Защото конете обичат да се въргалят в прахта. Може да е останало нещо по гърбовете им, когато ги оседлая. Усещането е подобно на това да вървиш с камъче в ботуша, само че по-неприятно; може да получат възпаление и тогава няма да можем да ги яздим. Така че искам да съм сигурен, че всичко е наред, преди да ги оседлая.
Когато привърши, той изчисти внимателно двете четки една в друга.
— Как се казват?
Сестра Вирна се намръщи.
— Нямат имена. Те са просто коне. Ние не даваме имена на безсловесните твари.
Той посочи с четката кестенявия й жребец.
— Не си кръстила дори собствения си кон, така ли?
— Този кон не е мой „собствен“. Всички коне принадлежат на Сестрите на светлината. Яздя онзи, който е свободен. Кобилата, която ти язди вчера, яздих аз предишния ден. За мен това е без значение. Просто яхвам онзи, който е свободен.
— Е, отсега нататък всеки ще си има име. Това предпазва от недоразумения. За теб е кестенявият, ще се нарича Джесъп, моята кобила ще се казва Бони, а другата, която е свободна — Джералдин.
— Джесъп, Бони и Джералдин — изпухтя тя. — Няма съмнение, че са от „Приключенията на Бони Дей“.
— Радвам се да чуя, че си чела и нещо друго, освен пророчества, Сестро Вирна.
— Както вече ти казах, онези, които притежават дарбата, биват довеждани в Двореца още като малки. Едно момче беше взело тая книга със себе си. Прочетох я, за да видя дали е подходяща за крехки мозъци и да разбера дали от нея може да се извлече някаква поука. Оказа се една нелепа история за трима души, които не биха имали никакви трудности, ако поне единият от тях беше дарен с малко мозък.
Ричард се усмихна под мустак.
— В такъв случай имената напълно подхождат за „безсловесни твари“.
Сестра Вирна го смъмри навъсено.
— Тази книга няма никаква интелектуална стойност. Всъщност няма каквато и да е стойност. Унищожих я.
Усмивката на Ричард се стопи.
— Баща ми… ами така де, човекът, който ме отгледа като свой син и когото считам за свой баща, Джордж Сайфър, ами той пътуваше често. Веднъж, когато се върна у дома, ми донесе „Приключенията на Бони Дей“ като подарък, че съм се научил да чета. Това беше първата ми книга. Прочетох я много пъти. Тя ми достави удоволствие, караше ме да мисля всеки път, когато я четях. Аз също си мислех, че тримата герои вършат нелепи неща и все се кълнях, че никога няма да повтарям техните грешки. Ти може и да не си открила никаква стойност в нея, но тя ме научи на много неща. На важни неща. Накара ме да мисля. Може би, Сестро Вирна, това е нещо, което ти не би желала да правят твоите ученици?