Говореше се, че тези гори се използват за терен за обучаване на един много специален вид магьосници. Онези магьосници, които не бяха довеждани, а идваха по собствено желание в Двореца. Защото така искаха. Жадуваха за това… нуждаеха се от това.
Но това само се говореше. Тя лично не познаваше нито един магьосник, който да е отишъл да се обучава в Блатистите гори. Поне не през последните няколко хиляди години. Дори и да е истина, никой не беше видял с очите си такъв магьосник. Легендите разказват, че в древни времена такива магьосници съществували, че те отивали в Блатистите гори. Малцина се измъквали обратно, пишеше също в книгите. Но такива бяха правилата. Дори това място си имаше своите правила.
— Дойдох, когато слънцето вече беше залязло. По мръкнало. Ако залезът не те завари, докато си в Блатистите гори, нищо не може да ти се случи. А аз нямам намерение да стоя тук, докато дойде време за следващия залез. Така че е достатъчно безопасно. Поне за мен. А сега искам да се прибираш у дома. Веднага!
— Каква толкова важна работа би те е накарала да влезеш тук? Какво правиш? Искам отговор, Маргарет. Истината. Няма да ти позволя да ме отпратиш. Тук е опасно за теб и няма да си тръгна.
Тя докосна с пръсти изящното цвете от ковано злато, което висеше на верижка около врата й. Джедидайа го беше направил сам за нея, не с магия, а със собствените си ръце. Беше грамофонче — цвете, което разцъфва всяка сутрин, — символ на пробуденото му съзнание за дарбата, съзнание, което е разцъфнало с нейна помощ. Това мъничко златно цветенце означаваше за нея много повече от всичко друго, което притежаваше.
Тя докосна ръката на младия мъж и се наведе към него:
— Добре, Джедидайа, ще ти кажа, но не всичко. Ще бъде опасно за теб да знаеш всичко.
— Кое е толкова опасно? Какво не можеш да ми кажеш?
— Мълчи и слушай или веднага ще те изпратя обратно. Знаеш, че мога да го направя.
Ръката му докосна яката.
— Маргарет, нали няма да го направиш. Кажи ми, че не би го направила…
— Шт!
Той млъкна. Тя изчака още малко, за да е сигурна, че ще я слуша мълчаливо и с внимание. След това продължи:
— От известно време подозирам, че част от онези с дарба, които изчезнаха или пък умряха, не ги е сполетяло онова, които ни беше казано. Мисля, че са били убити.
— Какво!
— Говори по-тихо! — гневно прошепна тя. — Да не искаш да убият и нас?
Той млъкна отново.
— Мисля, че в Двореца на пророците става нещо ужасно. Мисля, че някои от Сестрите са убийци.
Той я погледна в тъмнината.
— Убийци? Сестрите? Маргарет, сигурно си полудяла, за да ти хрумнат такива неща!
— Не, не съм. Но всеки би помислил, че съм, ако посмея да го кажа на висок глас вътре в Двореца. Трябва да намеря начин, за да го докажа.
Той се замисли за миг.
— Познавам те най-добре от всички и ти вярвам. Ще ти помогна. Може би ще можем да открием телата или пък да намерим други доказателства, опровергаващи официалната версия за изчезването им, може дори да намерим някой, който е видял нещо. Трябва много внимателно да разпитаме персонала. Познавам някои, които…
— Джедидайа, още не си чул най-лошото.
— Кое би могло да бъде по-лошо от това?
Тя хвана цветенцето между пръстите си и го стисна. Сниши глас още повече.
— В Двореца има Сестри на мрака.
Макар да не можеше да го види в тъмното, тя беше сигурна, че по тялото му са преминали ледени тръпки. Опита се да се взре в лицето му. Около тях цвърчаха нощни насекоми.
— Маргарет… Сестри на… Не, не може да бъде. Те не съществуват. Те са само мит… измислица.
— Не са мит. В Двореца има Сестри на мрака.
— Маргарет, моля те, престани да го повтаряш. Може да бъдеш наказана със смърт за подобно обвинение. Ако обвиниш една Сестра в подобно нещо и не успееш да го докажеш, ще те накажат със смърт. А не можеш да го докажеш, защото то е невъзможно. Няма такова нещо като Сестри на…
Той дори не можеше да го каже на глас. Самата мисъл го плашеше толкова силно, че не смееше да произнесе думата. Сестра Маргарет познаваше страха му. Самата тя изпитваше подобен страх, докато в един момент бяха започнали да стават неща, на които нямаше как да не обърне внимание. Толкова й се искаше да не бе отивала при Пророка онази нощ. Или поне да не бе чула думите му.
Прелатът се беше разгневила, задето Маргарет не искаше да предаде съобщението на Пророка на някоя от нейните помощници. Сестра Маргарет успя най-накрая да си издейства аудиенция при нея. Прелатът я изгледа с празен поглед и я попита какво означава това „камъче в езерото“. Маргарет не знаеше. Прелатът й изчете цяло конско, задето я безпокоеше с глупостите на Натан. Маргарет от своя страна се разсърди сериозно на Натан, който категорично отказа да си спомни да е предавал подобно съобщение за Прелата.