— Знам, Маргарет, една от причините, поради които исках да бъда твой съпруг, е моето уважение към теб. Не искам да имам слабохарактерна жена. Винаги си ме водила и сега нищо няма да се промени. На теб дължа всичко, което имам. Винаги ще те следвам.
Маргарет се усмихна.
— Ти си истинско чудо, съпруже мой. Най-голямото чудо. От теб ще излезе забележителен магьосник. Наистина забележителен. Никога не съм ти го казвала, но някои от Сестрите смятат, че ти ще бъдеш най-могъщият магьосник, който се е раждал през последните хиляда години.
Джедидайа не каза нищо, а Маргарет не можеше да види лицето му, но беше сигурна, че се е изчервил.
— Маргарет, твоите очи са единствените, които искам да видя изпълнени с гордост.
Тя го целуна по бузата, а после го хвана за ръката.
— Хайде! Да видим какво можем да направим!
— Откъде знаеш накъде са отишли? Как ще ги проследим? В тези гори мракът е непрогледен. Дърветата закриват дори луната.
Тя го щипна по бузата.
— Един номер, на който ме научи майка ми. Никога не съм го показвала на никого. Когато ги видях да излизат от Двореца, хвърлих в краката им своя Хан. Те минаха върху него. Стъпките им се запечатаха в мен като светлинки.
— Трябва да ме научиш на това.
— Един ден ще го направя, обещавам ти. Хайде да вървим!
Тя го хвана за ръката и тръгна след светлинките, оставени от стъпките на Сестрите през гъстата гора. Някъде далеч се чу гласът на нощна птица. Земята беше неравна, осеяна с корени и храсталаци, но светещите стъпки им помагаха да намират пътя през гората.
От горещата влага тя се потеше и дрехите залепваха върху тялото й. Когато се приберат в къщи, щеше да издигне въздушен щит около стаята си и да се изкъпе. Да се къпе много дълго. С Джедидайа. После щеше да го остави да приложи върху нея магията си, после щеше да изпробва своята върху него…
Навлязоха дълбоко в Блатистите гори, много по-дълбоко от всеки друг път. Над мочурливата земя се стелеше пара. Гниещите листа воняха ужасно. Двамата се пазеха с ръце от преплетените клони на дърветата и храстите. Светлинките ги водеха към каменистото било.
Когато се изкачиха на него, Маргарет погледна назад. Някъде в далечината видя трепкащите светлинки на Танимура и разпозна величествения Дворец на пророците, облян от сребърната лунна светлина. Той хвърляше огромната си тъмна сянка над града.
Прииска й се да избяга, да се прибере у дома. Но това беше невъзможно. Вече не се отнасяше само до нейния живот. Животът на всички зависеше от нея. Създателят зависеше от нея. Въпреки това толкова много й се искаше да си бъде у дома, на сигурно място.
Но там вече не беше сигурно място. Ако наистина се бяха появили Сестри на мрака, там със сигурност бе не по-малко опасно, отколкото в Блатистите гори. Дори след като знаеше вече толкова много, все още й бе трудно да приеме тази мисъл. Но Прелатът трябваше да й повярва. Просто трябваше. Никой друг не можеше да помогне. Толкова много искаше да има поне една Сестра, на която да се довери, но не вярваше вече на никого. Натан я беше предупредил да не вярва на никого.
Макар да й се искаше Джедидайа да си е у дома на сигурно място, далеч от всяка опасност, тя се радваше, че е до нея. Знаеше, че той не може да й помогне с нищо, но се почувства по-добре, след като му се довери. Нейният съпруг. При тази мисъл лицето й грейна в усмивка. Никога няма да си прости, ако му се случи нещо. Ще го защити с живота си, ако се наложи.
Склонът заслиза надолу. През пролуките между дърветата успя да види, че се спускат в дълбок дол. Ръбът бе тънък и стръмен и вървяха бавно, за да не паднат камъчета изпод краката им. Едно тръгна да се търкаля надолу, но тя моментално изпрати шепа въздух и го спря, след това го залепи плътно към земята. Въздъхна облекчено.
Джедидайа вървеше след нея, като мълчалива, успокояваща сянка. Напрежението понамаля, когато превалиха острите скали и отново потънаха в гъстата гора. Стъпките им станаха безшумни върху меката влажна земя.
През тежкия влажен въздух до ушите им достигна съвсем слабо пеене някъде навътре в гората. Ниски, ритмични, гърлени звуци на думи, които не можеше да разбере, отекваха в гърдите й. Макар да не разбираше смисъла, усети как й се повдига, сякаш въздухът изведнъж се изпълни с отвратителна миризма.
Джедидайа я стисна за ръката. Доближи устните си до ухото й.
— Маргарет, моля те — прошепна той, — нека се връщаме, преди да е станало твърде късно. Страх ме е.
— Джедидайа — прошепна тя остро и посегна към ремъка на яката му, — това е много важно! Аз съм Сестра на светлината, а ти си магьосник. На какво съм те научила! Да стоиш на градския площад и да правиш номера ли?! Хората да ти подхвърлят петачета? Ние служим на Създателя. Всичко, което имаме, дължим на него и трябва да го използваме, за да помогнем на другите. Всички са в опасност. Ние ще им помогнем. Ти си магьосник. Дръж се като такъв! — Маргарет забеляза на слабата светлина, че очите му се разшириха.