Нещо ставаше с куилиона. За един миг засвети по-ярко, после помръкна. Тъмните очи на звяра гледаха към голата жена. Сърцето на Маргарет щеше да се пръсне.
Щом куилионът потъмня, очите на звяра заискриха с портокаловата светлина на кристалната статуйка. Колкото повече потъмняваше кристалът, толкова по-ярка ставаше светлината в очите на звяра.
Още две сестри се изправиха. Застанаха от двете страни на голата жена, едната коленичи. Главата, покрита с качулка, се наведе над тръпнещото тяло.
— Време е, ако си решила. Знаеш какво трябва да стане. Същото, което стана с нас. Ти си последната, която ще получи дарбата. Готова ли си да я приемеш?
— Да! Сега е мой ред! Моя е! Искам я!
На Маргарет й се стори, че разпознава двата гласа, но не беше сигурна, защото качулките заглушаваха думите.
— Тогава тя ще бъде твоя, Сестро.
Втората също коленичи, изваждайки от пелерината си някаква кърпа, която напъха в ръцете на голата жена.
— Трябва да преминеш през това изпитание на болката, за да получиш дарбата. Докато това трае, ние няма да можем да те докосваме с магията си, но ще ти помогнем с всичко, което е по силите ни.
— Ще направя всичко. Моя е! Да започваме!
Тя разпери ръце. Двете Сестри отпуснаха тежестта си на разперените й китки.
Сестрата до главата й поднесе пред лицето й, закрито с качулка, кърпата.
— Отвори устата си и захапи това. — Тя пъхна кърпата между зъбите й. — Сега разтвори краката си. Ако се опиташ да ги събереш, ще ти бъде отнето всичко, което си получила, и ще загубиш и последната възможност. Завинаги.
Голата жена гледаше в една точка, някъде в нищото. Задъхваше се от страх, гърдите й се повдигаха. Бавно разтвори крака.
Звярът се размърда и изсумтя.
Маргарет стисна ръката на Джедидайа, пръстите й се впиха в дланта му. Звярът душеше във въздуха. Бавно се изправи и Маргарет видя, че е много по-едър, отколкото изглеждаше седнал и прегърбен. Явно бе доста силен и много приличаше на човек. Пламъчетата на свещите осветиха силни мускулести гърди и ръце. По тесните бедра стърчаха косми, които се сгъстяваха към глезените. Но в главата нямаше нищо човешко. Бе само ужас и остри зъби, между които се стрелваше дълъг тънък език. Очите му блестяха на приглушената светлина, блестяха с портокаловата светлина на дарбата, погълната от куилиона.
Когато той простря ръце напред и коленичи пред голата жена, Маргарет едва не извика. Беше разпознала звяра. Беше виждала рисунка в една стара книга. Същата, в която беше виждала и някои от символите на заклинанията, изрисувани в кръга. Искаше й се да изпищи.
Беше намбъл. Един от слугите на Безименния.
— О, Създателю — молеше се Маргарет, — моля те, запази ни.
Като ръмжеше и святкаше с оранжевите си очи, чудовището раздвижи мощните си мускули и с острите си като на огромна котка нокти се нахвърли върху жената, просната на земята. Вдигнал високо глава, той се промъкна между краката й. Обезумялата от страх жена продължаваше да гледа в една точка.
Чудовището я душеше. Дългият му език се стрелкаше навън, пробягвайки над нея. Тя трепереше и издаваше глухи звуци, задушена от кърпата в устата си, но не смееше да събере краката си. Очите й не помръдваха. Не поглеждаше към чудовището. Сестрите в кръга отново запяха. Звярът бавно я облиза, като през цялото време сумтеше. Тя изпищя. Капки пот избиха по кожата й. Продължаваше да държи краката си широко разтворени.
Звярът изпълзя на колене и нададе смразяващ гърлен рев към черното небе. Белезникавият му еректирал фалос се вряза в светлината на свещите. Намбълът се наведе напред и по ръцете и раменете му се раздвижиха изпъкнали мускули. Отпусна двата си юмрука от двете страни на жената. Езикът му се стрелна към гърлото й, от което излизаха приглушени звуци. Звярът се отпусна надолу и жената изчезна под огромното му тяло.
Бедрата му направиха тласък напред. Жената стисна здраво очи и изпищя през кърпата. Намбълът се вряза в нея мощно и бързо и тя ококори очи, в които се четеше адска болка. Нечовешките й крясъци се чуваха през кърпата в устата й, заглушавайки звуците от песента на Сестрите всеки път, когато чудовището се врязваше в нея, добавяйки все повече мощ с всеки следващ път.
Маргарет с мъка успя да си поеме дъх. Мразеше тези жени; те сами се бяха отдали на нещо неизразимо зло. И въпреки това те бяха нейни Сестри и тя едва издържаше да гледа как някоя от тях бива наранявана. Осъзна, че трепери. Стисна златното цвете на врата си с едната ръка, а с другата се вкопчи в ръката на Джедидайа. По лицето й се стичаха сълзи.