Звярът продължаваше да се тресе върху голата жена, докато другите три се опитваха да я удържат. Писъците й разкъсваха сърцето на Маргарет.
Сестрата, която държеше кърпата, най-после проговори.
— Ако все още държиш да получиш дарбата, трябва да го насърчиш, за да ти я даде. Той няма да го направи, ако не успееш да го накараш да ти се подчинява, ако не си я извоюваш от него. Разбра ли?
Жената кимна през сълзи. Очите й бяха затворени.
Сестрата махна кърпата от устата й.
— Тогава той вече е твой. Вземи дарбата, ако искаш.
Другите две освободиха ръцете й и трите Сестри се върнаха по местата си в кръга и запяха заедно с другите. Жената зарида така, че кръвта на Маргарет замръзна в жилите й. Ушите я заболяха.
Жената прегърна намбъла с ръце и крака под звяра, вкопчи се в него, започна да следва неговия ритъм, ритъма на песента. Писъците й замряха, заглушени от огромното усилие.
Маргарет не издържа на гледката. Затвори очи и преглътна писъка, напиращ в гърлото й. Но макар и със затворени очи, тя все още присъстваше на сцената. Чуваше всичко. „Моля те, скъпи Създателю, повтаряше си наум, моля те, нека всичко това свърши, нека да свърши.“
Най-накрая звярът изръмжа мощно и всичко свърши. Маргарет отвори очи и видя намбъла успокоен, отпуснал тежкото си тяло върху жената, която едва си поемаше дъх под него.
Със сила, която й се стори невероятна, тя успя да го избута от себе си. Дишайки тежко, той се изправи бавно и се върна на мястото си в кръга, превръщайки се отново в тъмна, прегърбена фигура. Пеенето беше спряло. Жената полежа на земята още известно време, за да дойде на себе си. Тялото й лъщеше от пот, която се отразяваше в пламъците на свещите.
Поемайки си още веднъж дълбоко дъх, тя най-накрая се изправи. Между краката й потече тъмночервена кръв. С хладно спокойствие, от което Маргарет я полазиха ледени иглички, жената извърна лице към нея и свали качулката си.
Зловещият оранжев блясък в очите й избледня и под него изби бледосиньо с виолетови отблясъци. Очи, които Маргарет прекрасно познаваше.
— Сестро Маргарет — гласът, както и усмивката на устните й бяха подигравателни, — хареса ли ти представлението? Надявам се, че да!
Сестра Маргарет бавно се изправи на крака.
— Маргарет, скъпа, колко мило, че показваш такъв интерес към нашата малка група. Не знаех, че си толкова глупава. Да не мислиш, че те оставих да видиш куилиона в кабинета ми случайно? Да не мислиш, че не знаех, че някой се е заинтересувал от него? Трябваше да разбера кой души наоколо, гледа неща и си пъха носа там, където не му е работа. Оставих те да го видиш. И въпреки това не можех да бъда сигурна, докато не ни последва тази вечер — усмивката смрази дишането й. — Да не ни мислиш за глупачки? Видях, когато хвърли своя Хан в краката ни, за да стъпим върху него. Направих ти услуга. Какъв срам. За теб.
Ръцете на Маргарет стискаха болезнено златното цветенце на врата й, ноктите се забиваха в дланите й. Как са могли да видят нейния Хан? Отговорът беше трагично прост — беше ги подценила. За онова, което можеха да направят с дарбата. Тази грешка щеше да й струва живота.
Но само нейния. Само нейния. Моля те, Създателю, само нейния. Тя усещаше притискащия се до тялото й Джедидайа.
— Джедидайа — прошепна тя, — бягай. Ще се опитам да ги задържа, докато избягаш. Бягай, любов моя. Спаси живота си!
Силната му ръка се вдигна нагоре и я сграбчи за рамото.
— Не мисля така, „любов моя“.
Очите й не можеха да се отместят от неговото свирепо изражение.
— Помъчих се да те спася, Маргарет. Опитах се да те накарам да се върнем. Не ме послуша. — Той погледна към Сестрата от другата страна на поляната. — Ако я накарам да се закълне, не бихме ли могли просто…
Сестрата го стрелна с поглед. Той въздъхна.
— Не, мисля, че не бихме могли…
Джедидайа я блъсна силно към поляната. Маргарет спря пред свещите и се вцепени. Съзнанието й отказа. Гласът й отказа.
Сестрата скръсти ръце пред гърдите си и погледна Джедидайа.
— Казала ли е на някого?
— Не. Само на мен. Търсеше доказателства, преди да поиска помощ от когото и да било. — Извърна очи към нея. — Нали така, моя любов?
Той отново тръсна глава. На устните му се появи мазна усмивка. Устни, които тя беше целувала. Прилоша й. Почувства се като най-глупавото творение, сътворявано някога от Създателя. Какъв срам!
— Добре се справи, Джедидайа. Ще бъдеш възнаграден. А колкото до теб… Маргарет… утре Джедидайа ще докладва, че след като се е борил с настойчивите задиряния на една по-възрастна жена, най-накрая я е отблъснал. От срам и унижение ти си избягала много далеч. Ако дойдат тук и намерят костите ти, аз сама ще потвърдя, че си предпочела самоубийството, защото вече не си достойна да живееш като Сестра на светлината.