Черните блестящи очи се плъзнаха отново към Маргарет.
— Дай я на мен! Нека изпробвам новата си дарба. Нека я опитам върху нея.
Тези очи накараха Маргарет да замръзне, ръцете й все още стискаха малкото златно цветенце. Не можеше да си поеме въздух при мисълта, че Джедидайа я е предал.
Беше молила Създателя да дари Джедидайа със сила, за да помогне той на останалите. Нямаше представа кои са те. Създателят беше отговорил на глупавите й молби.
Щом Сестрата се съгласи, тънките устни се разшириха в лъстива усмивка. Маргарет се почувства гола и безпомощна под пронизващия поглед на тези блестящи очи.
В един миг Маргарет успя да излезе от опиянението си и да накара мисълта си да заработи. Отчаяно търсеше път за бягство. Хрумна й едно-единствено нещо, което трябваше да направи, преди да е станало твърде късно.
Напълно спокойна, тя накара своя Хан да се взриви във всяка нейна фибра и изгради около себе си щит; най-мощния щит, който познаваше — щит от въздух. Направи го здрав като стомана. Непробиваем. Изля цялата си мъка и омраза в него.
Тънката усмивка насреща й не изчезна. Блестящите очи не се отместиха.
— Въздух, нали така? Сега, с дарбата, вече мога да видя. Искаш ли да ти покажа какво мога да правя аз с въздуха? Какво може да прави дарбата с въздуха?
— Силата на Създателя ще ме пази — каза Маргарет.
Тънката усмивка се изпълни с презрение.
— Така ли мислиш? Нека ти покажа колко импотентен е твоят Създател!
Тя вдигна ръка. Маргарет очакваше топка магьоснически огън. Но не беше това. Беше топка от въздух — толкова гъст, че можеше да го види как се приближава. Беше толкова плътен, че през него гледката се изкривяваше. Маргарет чуваше как се приближава, усещаше грохота и свистенето на силата му. Премина през нейния щит като огън през лист хартия.
Това не трябваше да става. Та нали нейният щит беше от въздух. Въздухът не би трябвало да може да преминава през щит от въздух. Поне не през такъв като нейния. Но тази въздушна топка не бе създадена от обикновена Сестра, а от Сестра с дарба. С магьосническа дарба.
Смутена, Маргарет осъзна, че лежи на земята по гръб и гледа звездите, красивите звезди, дело на Създателя. Не можеше да си поеме въздух. Просто не можеше.
Стори й се странно; не си спомняше въздушната топка да я е удряла. Помнеше само как нещо изтласка с огромна сила въздуха от дробовете й. Стана й студено, но в същото време до лицето й се докосна нещо топло. Нещо топло и влажно. Стана й приятно.
Краката й май бяха отказали да се движат. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги помръдне. С огромни усилия успя да повдигне леко глава. Сестрите не бяха помръдвали, но изведнъж като че й се сториха по-далеч. Всички бяха вперили погледи в нея. Маргарет сведе очи и се огледа.
Нещо не беше наред.
Под ребрата й нямаше почти нищо. Само разкъсаните, влажни останки от вътрешностите й. Надолу — нищо. Къде беше останалата част от нея, надолу нямаше нищо?! Къде са краката й? Трябва да са някъде тук. Сигурно са някъде наоколо.
Ето ги. Лежаха на известно разстояние от нея, там, където бе застанала преди малко.
Така значи. Ето защо не можеше да си поеме въздух. Но въздухът не би трябвало да може да направи подобно нещо. Беше невъзможно. Или поне въздух, изграден от Сестра, не би трябвало да може да го направи. Беше истинско чудо.
„Скъпи Създателю, защо ме изостави? Та нали за теб го правех? Защо допусна това да се случи?“
Сигурно би трябвало да я боли, нали така? Не би ли трябвало да те боли, когато си разкъсана на две? Но не болеше. Не болеше ни най-малко.
Студено. Чувстваше единствено студ. Но горещите черва, проснати връз студеното й лице, я стопляха. Топло. Стана й хубаво от топлината.
Може би не я боли, защото Създателят й помага? Сигурно е така! Създателят е отнел болката от тялото й.
„Благодаря ти, скъпи Създателю. Направих всичко, което можах. Съжалявам, че те продадох. Изпрати друга.“
Видя пред себе си ботуши. Джедидайа. Съпругът Джедидайа. Чудовището Джедидайа.
— Опитах, Маргарет, опитах да те задържа настрана. Не можеш да кажеш, че не съм опитал.
Ръцете й лежаха отпуснати край тялото й. В дясната все още усещаше златното цвете. Не го искаше повече. Не можеше да отвори ръката си. Колко би искала да има сила да я отвори. Не искаше да умре с… това в ръка. Но не можеше да отвори дори пръстите си.
„Скъпи Създателю, и тук се провалих.“
След като не можа да отвори ръката си сама, се сети за още една последна възможност, която й оставаше. Изпрати в ръката си последната част от силата си. Може би някой щеше да види и да зададе правилния въпрос.