Уморена. Беше ужасно уморена.
Опита се да затвори очи, но те не искаха да се затворят. Как може човек да умре, след като няма сили да си затвори очите?
Имаше много звезди. Прекрасни звезди. Най-красивите, които някога бе виждала. Веднъж майка й й беше казала колко са на брой. Но тя не си спомняше.
Ами тогава да ги преброи.
Една… две…
Двадесет и първа глава
— Колко време? — попита Чейс.
Седмината мъже със свирепи погледи стояха в полукръг пред тях, а Чейс ги гледаше втренчено и мигаше на парцали. Никой от тях не носеше друго оръжие освен нож в колана, един дори беше и без нож. Но зад тях имаше още цяла армия бойци. Едни стискаха лъкове, други копия, а трети и двете. Рейчъл се опитваше да се загърне още по-плътно в дебелата си вълнена кафява пелерина, пристъпваше от крак на крак, разтърквайки пръстите си, и си мечтаеше да е поне мъничко по-топло. Беше започнала да се вкочанява. Поглади големия кехлибар, който висеше на верижка на врата й. Беше й приятно да докосва гладката повърхност във формата на сълза. Чейс измърмори нещо, което тя не разбра. Той наметна отново тежката си черна пелерина и посочи с една пръчка двете фигури, нарисувани в прахта. Пристъпи напред с огромния си ботуш, в който можеха да се поберат и двата крака на всеки от другите мъже, и при движението всички кожени колани и ремъци, за които бяха окачени оръжията му, изскърцаха. След малко отново посочи с пръчката към земята, а после се обърна и вдигна ръка към тревистите полета.
— Колко време? — той отново посочи рисунката, а после и полето. — Колко време мина, откакто тръгнаха?
Мъжете бърбореха нещо, което Чейс и Рейчъл не разбираха. След малко онзи с дългата сребриста коса, ограждаща загорялото му лице, който не бе наметнал на раменете си кожа от койот, а бе облечен в обикновени дрехи от еленова кожа, нарисува още нещо в прахта. Този път Рейчъл веднага разбра рисунката му. Беше слънце. С някакви знаци отдолу. Мъжът се изправи.
Чейс се вгледа в прахта.
— Три седмици. — Той вдигна очи към мъжа с дългите сребристи коси. — Три седмици ли? — Посочи рисунката и вдигна трите пръста на ръката си пред очите му. — Тръгнали са преди три седмици, така ли?
Мъжът кимна и започна отново да говори на своя странен език.
Сидин й подаде още един резен плосък хляб с мед. Толкова беше вкусно! Опита се да яде бавно, но преди да усети, не остана и трохичка. Досега само веднъж беше яла мед. Беше още когато живееше в двореца на Кралица Милена като придворна на Принцесата. Принцесата никога не й даваше мед, казваше, че това не е храна за такива като нея, но веднъж една от готвачките й позволи да го опита. Стомахът й се сви при спомена за отношението на Принцесата. Никога повече нямаше да се върне в двореца. Сега, след като е дъщеря на Чейс, няма да се върне там. Всяка нощ, преди да заспи под топлото одеяло, тя се питаше какви ли са другите от новото й семейство.
Чейс й бе казал, че има братя и сестри. И истинска майка. Често й разказваше за майка й. Рейчъл вече дори си я представяше. Лесно беше да го направиш, когато някой те обича.
Чейс я обичаше. Никога не й го беше казвал, просто си личеше. Когато се страхуваше нощем от звуците на тъмнината, той слагаше огромната си ръка върху главицата й и рошеше косата й.
Сидин й се усмихна, облизвайки пръстите си от меда. Рейчъл се радваше, че го вижда отново. Щом пристигнаха тук, отначало тя си бе помислила, че ще имат неприятности. Още преди да навлязат в полето, ги пресрещнаха страховити мъже, изрисувани с кал и накичени с треви. Тя така й не разбра откъде дойдоха. Просто изведнъж изскочиха пред очите им. Рейчъл се изплаши, защото мъжете бяха насочили стрелите си към тях, а и гласовете им звучаха страшно и тя не можеше да разбере какво казват. Но Чейс само скочи от коня си и я взе на ръце, като не сваляше очи от тях. Не приготви лъка си за стрелба. Не изглеждаше изплашен.
Той беше най-смелият мъж, когото познаваше. Рейчъл и мъжете се гледаха взаимно, а Чейс я галеше по косата и й казваше да не се страхува. Мъжете свалиха лъковете и ги отведоха в селището.
Когато пристигнаха, тя видя Сидин. Детето познаваше Рейчъл и Чейс отпреди, откакто Калан го спаси от Кралица Милена. Зед, Калан, Чейс, Сидин и тя избягаха от двореца заедно с кутията. Рейчъл не говореше езика на Сидин, но той ги позна и каза на баща си кои са. След това всички станаха много мили с тях.
Чейс посочи с ръка рисунките една след друга, после събра пръстите и се обърна към хълмовете в далечината.