— Ричард и Калан са напуснали преди три седмици и са тръгнали на север? Към Ейдиндрил?
Мъжете поклатиха глави и отново започнаха да обясняват нещо. Бащата на Сидин вдигна ръце и направи знак да млъкнат. Той посочи себе си и останалите и вдигна три пръста. После посочи рисунката на земята, на която фигурката беше с рокля, произнесе името на Калан и посочи на север.
Чейс опря пръчката в нарисуваното слънце, после във фигурата на Калан и накрая вдигна три пръста към мъжете наоколо. След това посочи на север.
— Преди три седмици Калан и трима от вашите мъже са тръгнали на север към Ейдиндрил?
Мъжете закимаха и повториха „Калан“ и „Ейдиндрил“.
Чейс застана на колене до рисунката и потупа с пръст върху нея.
— Но Ричард също трябва да е тръгнал за Ейдиндрил? С Калан?
Всички мъже обърнаха главите си към мъжа с дългата сребриста коса. Той погледна Чейс и поклати глава. Костената фигурка на врата му се разлюля. Посочи на рисунката мъжа с меч, а после вдигна ръка в съвсем различна посока.
Чейс го изгледа продължително, след това се намръщи, за да покаже, че не е разбрал. Мъжът излезе напред и нарисува с пръчката си три фигурки с рокли. Погледна изпод вежди, за да се убеди, че Чейс следи движенията му, и след това зачерта две от фигурките. Очите му се вдигнаха отново към Чейс, който го гледаше с очакване.
— Какво означава това? Мъртви ли? Това ли искаш да ми кажеш, че са мъртви?
Мъжът го гледаше, без да помръдне. Чейс направи с пръст знак по врата си, като че ли реже с нож.
— Мъртви.
Мъжът със сребристата коса кимна и повтори „мъртви“. От устата му думата прозвуча странно, някак провлечено. Той отново посочи нарисуваното слънце, после фигурата на Калан, а накрая и посоката, в която тя бе тръгнала. След това отново слънцето, фигурата на Ричард, тази на жената, която не беше зачертана, и вдигна ръка в друга посока. Чейс се изправи. Гърдите му се повдигнаха, след това се чу как шумно изпусна въздух. Остана загледан в посоката, в която мъжът със сребристата коса каза, че е тръгнал Ричард.
— Изток. Това е още по-навътре в Дивото — прошепна той на себе си. — Но защо без Калан?! — Той се подпря на брада. Рейчъл си помисли, че погледът му е тревожен. Не беше изплашен. Нищо не можеше да изплаши Чейс.
„Скъпи духове, защо ще му е на Ричард да навлиза толкова надълбоко в Дивото? Какво ли я е прихванало Калан, та да го остави да тръгне натам? И с кого?“
Мъжете се спогледаха, учудени, че Чейс говори сам на себе си.
Той отново клекна, всички кожи по него изскърцаха и посочи рисунката на третата жена, след което се намръщи и сви рамене въпросително към мъжете. Посочи Ричард и жената и се извъртя на изток. Обърна нагоре дланите на ръцете си, за да им покаже, че не разбира.
Мъжът с дългата сребриста коса го погледна и въздъхна дълбоко. Посочи трите жени, после се обърна и взе едно въже от мъжете зад него. Гледаше намръщено Чейс и посочи с пръст рисунката на Ричард. Когато Чейс го погледна и очите им се срещнаха, той завърза въжето около ръцете си и посочи на изток. С пръчката си удари по фигурката на Калан и се престори, че плаче, после посочи север.
Чейс се изправи. Направо подскочи на мястото си. Лицето му беше бяло като платно.
— Тя го е вързала — прошепна той. — Тази жена е пленила Ричард и го е отвела на север към Дивото.
Рейчъл застана до него.
— Какво значи това, Чейс? Защо Калан не е тръгнала с него?
Той сведе поглед към нея. Лицето му бе придобило онова странно изражение, от което стомахът я свиваше.
— Тръгнала е да търси помощ. Отишла е в Ейдиндрил, за да намери Зед.
Настъпи пълна тишина. Чейс се извърна на изток и закачи пръсти в сребърната тока на колана си.
— Добри духове — прошепна той на себе си, — ако Ричард наистина е навлязъл в Дивото, насочете го на север. Не му позволявайте да тръгне на юг, където Зед не би могъл да му помогне!
Рейчъл притисна куклата до себе си.
— Какво е това Дивото?
— Много лошо място, детето ми. — Той гледаше потъмняващото небе, без да за мига. — Много лошо място.
Тръпки я побиха от спокойния и тих глас на Чейс.
Зед усети напрежението в мускулите на коня под себе си, когато се наведе напред, за да мине под един клон, и дръпна юздите. Предпочиташе да язди без седло. Когато му се наложеше да го прави, се опитваше да остави на животното колкото се може по-голяма свобода. Струваше му се, че така е по-честно. Повечето от конете очевидно оценяваха жеста му. Този тук особено. Всъщност беше кобила, която препускаше със скорост, каквато не би постигнала със седло. А той оползотворяваше всичко, което получаваше от нея. Беше оставил седлото и всичко останало на човек на име Хаф. Той имаше най-големите уши, които Зед някога беше виждал. Как е успял мъж с такива големи уши да си намери жена, за него бе истинска загадка. Но Хаф си имаше и жена, и четири деца, и се нуждаеше от седлото и принадлежностите за оседлаване повече от Зед. Не за да язди, разбира се, а за да ги продаде. Цялата му реколта и хранителните припаси бяха плячкосани от войниците от армията на Д’Хара.