Това беше най-малкото, което Зед можеше да направи. Та нали в крайна сметка Рейчъл беше мокра до кости, а Хаф им предложи покрив над главата, па макар и само порутен малък обор. Жена му пък ги гости с топла зелева чорба. И за двете не им взеха нито грош. Струваше си човек да даде цяло седло, само и само да види погледа на Чейс, когато Зед каза, че не е гладен.
Едрият мъжага лапаше за трима, макар че би трябвало да се позамисли малко. Тази зима щеше да бъде гладна. Седлото и другите неща едва ли щяха да си вземат цената в тия времена. Гладът надвисваше все по-ниско над всички, като тъмен облак пред буря. Но все щеше да донесе някой грош. Може би достатъчно, за да посмекчи най-острите зъби на гладната зима. Зед видя как Чейс, мислейки си, че никой не го вижда, пуска по една монета в джобовете на четирите деца, докато им говореше да не поглеждат в джобовете си, преди той да си е заминал, с глас, от който всеки възрастен би замръзнал на място и който, незнайно защо, само развеселяваше децата. Магьосникът поне се надяваше монетите да не са златни. Граничният надзирател можеше да надуши от тук в съседния град как някой крадец се кани да отвори нечий прозорец, можеше дори да ти каже името на крадеца, но когато край него имаше деца — отпиши го. Хаф, разяждан от подозрения, през цялото време настояваше да му кажат какво трябва да направи в замяна на седлото. Накрая Зед го накара да се закълне във вечна вярност към Майката Изповедник и новия владетел Рал на Д’Хара. Мъжът ги изгледа продължително, големите му уши щръкнаха комично встрани под смешния му каскет с помпон и наушници от двете страни, които само привличаха вниманието където не трябва, и каза:
— Съгласен съм!
„Добре като за начало, помисли си Зед, един верен поданик срещу едно седло.“ Де да беше толкова лесно и занапред! Но оттогава бяха минали седмици. Сега Зед бе вече сам.
През дърветата дойде сладката миризма на запален огън и конят задуши въздуха, като стъпваше внимателно по тясната пътека. В спокойствието на настъпващия мрак сенките се удължаваха все повече. Още преди да види малката къщичка, Зед дочу врява — преобръщане на мебели, трошене на паници, проклятия. Ушите на кобилата се изправиха тревожно напред и Зед я потупа успокоително по носа.
Малката дървена къщичка, потъмняла от времето, беше обърната с гръб към високите дървета, сгушена сред дънерите им във вечерния здрач. Зед слезе от гърба на кобилата и се озова сред кафява мъртва папрат, поникнала около къщата вместо градинка. Животното го проследи с поглед и той мина напред, за да го погали по врата.
— Бъди добро момиче и си намери сама нещо за ядене. — Той пъхна ръката си под муцуната и повдигна главата й. — Но не се отдалечавай!
Кобилата поклати глава, Зед я погали по мекия сив нос и се усмихна.
— Добро момиче!
Откъм къщата се чу ръмжене, примесено със сърдито щракане. Нещо тежко падна на земята и веднага след това се чу тлъста псувня, произнесена на чужд език.
— Веднага излизай оттам, гадно животно!
Зед се ухили до ушите при звука на познатия дрезгав глас. Погледна кобилата, която започна да пасе от туфите изсъхнала трева наоколо, повдигайки глава, без да престава да дъвче, при всеки по-рязък звук.
Зед тръгна към къщата. На няколко пъти спира, за да се полюбува на красотата на околната гора. А тя наистина беше великолепна — тиха и спокойна. Макар през нея да минаваше едно от най-опасните неща на света — границата. Всъщност граница вече нямаше. Сега гората се бе превърнала в гостоприемен подслон, изпълнен с почти осезаемо спокойствие. Зед знаеше обаче, че то е само привидно. Точно в този миг отново се чуха звучните ругатни, от които би се изчервил дори най-смелият и кален в битки войник.
Зед бе срещал веднъж един такъв, който си бе позволил да напсува по подобен начин Кралицата, при което тя направо се бе строполила на земята. Това, разбира се, му бе спечелило въжето. Та този приятел казал туй-онуй и на палача си, който не бутнал столчето веднага, а му оставил възможността за една последна изящна, макар и вулгарна, псувня. Другите войници останали явно удовлетворени от сделката.
От своя страна Кралицата така могла да се възстанови напълно от преживения шок. След този случай започнала да се изчервява всеки път, когато видела някой от войниците си, и трябвало придворните й да й бият шамари, за да не припадне. Тя сигурно би ги обесила всички до един, но все пак те бяха спасявали трона й, да не говорим за царствената й шия, много повече от веднъж. Но това се бе случило много отдавна, в друга една война.