Зед скръсти ръце на гърба си и въздъхна дълбоко, наслаждавайки се на чистия свеж въздух. Наведе се и откъсна изсъхнала дива роза, която с помощта на мъничко магия изведнъж разцъфна. Жълтите цветчета се разтвориха и от тях заискри нов живот. Затворил очи, той вдъхна дълбоко от аромата на цветето, след което го скри прилежно в робата си, близо до сърцето. Не бързаше.
Не би било особено мъдро да прекъсне една вилнееща разгневена чародейка.
През отворената врата долетяха още по-сериозни ругатни и обектът на гнева й най-накрая си намери майстора. Чу се тъп удар и съществото излетя през вратата не по собствено желание. В краката на Зед тупна малко бронирано животинче. То се опитваше да се обърне, като в същото време щракаше с щипките си, размахваше крака и ръмжеше. Ударът с дръжката на брадвата и скоростното му приземяване пред вратата очевидно не го бяха впечатлили особено.
Гаден хващач. Преди много години подобно зверче се бе закачило за глезена на Ейди. Попаднеш ли веднъж в щипките на хващач, е практически невъзможно да се отскубнеш от него. То се впива със зъби и нокти в плътта ти, чак до кокала и започва да изсмуква кръвта ти. До последната капка. Бронята им не позволява да ги хванеш отникъде.
Тогава Ейди беше отсякла с брадва собствения си крак, в който се бе впило това гадно същество. Пожертвала крака си, за да спаси живота си. При тази мисъл стомахът му се сви. За миг той погледа гадината в краката си, после я ритна достатъчно силно, за да е на подходящо разстояние от тях. След новия полет зверчето се заби между дърветата в очакване на по-лесна плячка.
Зед погледна треперещата от гняв фигура, която се появи на входа, стрелкайки го с напълно белите си очи. Гърдите й все още се повдигаха от гняв. Беше облечена в роба, която на цвят бе като тази на Зед, но за разлика от неговата бе декорирана около врата с жълти и червени мъниста, извезващи древните символи на нейната професия. Тя сложи юмруци на хълбоците си. По лицето й все още личеше някогашната й красота.
Продължаваше да стиска брадвата в ръката си. Ако се върнеше, хващачът определено щеше да си има неприятности.
Зед се усмихна.
— Наистина не бива да си играеш с тези зверчета, Ейди. Нима вече забрави, че така загуби крака си веднъж? — Той измъкна жълтата роза от робата си. Нежните листенца докоснаха бузата му, а усмивката грейна на лицето му.
— Да ти се намира нещо за ядене? Умирам от глад!
Тя го изгледа за миг, без да каже нищо и без да помръдне, после скри брадвата зад вратата на къщата.
— Какво правиш тук, магьоснико?
Зед пристъпи напред и с театрален поклон й поднесе цветето.
— Просто не можех дълго време да стоя далеч от твоята нежна прегръдка, скъпа госпожо. — Той се усмихна с най-неустоимата си усмивка.
Ейди продължи да го разглежда с белите си очи.
— Това бъде лъжа.
Зед прочисти гърло и приближи цветето още по-близо до нея. Помисли си, че би било добре да поупражнява усмивката си.
— Това вълшебно ухание от яхния ли е?
Без да свали очите си от него, тя прие цветето и го втъкна в правата си прошарена коса, която стигаше до над раменете й. Наистина беше красива.
— Бъде яхния! — Тънките й меки ръце хванаха неговите. На изящното й набръчкано лице се прокрадна усмивка. Главата й леко се наклони. — Бъде добре да те видя отново, Зед. По едно време се притесних, че изобщо няма. Много нощи прекарах обляна в пот, знаех какво ще стане, ако се провалиш. Когато дойде зимата и магията на Орден не погълна земята, разбрах, че си успял.
Зед се успокои, че най-хубавата му усмивка не беше отишла на вятъра, но реши да внимава с отговорите си.
— Мрачният Рал е победен.
— А Ричард и Калан? Те добре ли са?
Зед се изпъчи гордо.
— Да. Всъщност Ричард победи Мрачния Рал!
Тя отново кимна.
— Мисля, че бъде още от тази история.
Зед сви рамене, опитвайки се да изкара нещата по-маловажни, отколкото бяха всъщност.
— Това е част от историята.
Усмивката още грееше върху лицето й, но белите й очи го изгледаха изпитателно.
— Мисля бъде причина ти бъдеш тук. Причина, която се страхувам, няма да харесам.
Той измъкна ръка от нейните и отметна назад дълъг бял кичур коса, като същевременно смръщи лице.
— По дяволите, жено, ще ме нахраниш ли с тази яхния или не?
Ейди най-после свали очи от него и се обърна, за да влезе в къщата.