— Мисля бъде достатъчно ядене, дори и за теб. Влез и затвори след себе си. Не желая да виждам повече онези гадни хващачи тази вечер.
Покани го. Е, нещата като че ли тръгнаха по-гладко. Чудеше се какво да й разкаже. Не всичко, разбира се. Това е работата на магьосниците: да използват хората. Най-лошо от всичко беше, когато трябваше да използват хора, които харесват. Особено хора, които много харесват.
Зед й помогна да подредят столовете около масата и вдигна от земята нахвърляните паници, а после започна да й разказва събитията, които се бяха случили, откакто се разделиха последния път. Започна с костената фигурка, която тя му бе подарила, за да го предпазва от зверовете от отвъдното. Зед все още я носеше на врата си, закачена на верижка, но реши да не прави допълнителни отклонения.
Тя слушаше, без да го прекъсва, не извърна лице към него дори когато й разказваше за пленяването на Ричард от Морещиците, но Зед видя как мускулите на раменете й за миг се напрегнаха. Влагайки необходимия апломб, той продължи да разказва как Мрачният Рал взе от Ричард нощния камък. Същия камък, който Ейди му бе дала, за да премине с него просеката в безопасност.
Той се намръщи зад гърба й, докато тя се бе навела да вдигне една паница от пода.
— Този камък едва не ме уби. Мрачният Рал го използва, за да ме хване в капана на отвъдния свят. Спасих се на косъм. Не биваше да даваш камъка на Ричард.
— Не се прави на твърдоглав глупак — скастри го тя. — Ти бъдеш достатъчно умен, за да се спасиш сам. Ако не бях дала нощния камък на Ричард, той щеше да загине в просеката и тогава Мрачният Рал щеше да победи и точно в тоя миг без съмнение щеше да те измъчва. Съвсем скоро щеше да умреш. С камъка, който дадох на Ричард, аз спасих и твоя живот.
Той размаха някакъв кокал над главата си.
— Това нещо е опасно. Не бива да раздаваш наляво и надясно такива опасни неща, като че ли са захарни пръчки. Не и без да предупредиш хората.
Зед имаше право да негодува. Та нали именно той бе всмукан в отвъдния свят заради тоя камък. Жената можеше поне да се престори, че се разкайва.
Магьосникът продължи с историята за това как Ричард избяга, макар и с мрежа около себе си, скриваща истинската му същност, и как четворките нападнаха Чейс, Калан и самия Зед. С усилие овладя гласа си, докато разказваше какво не се случи без малко с Калан, как тя призова Кон Дар и унищожи нападателите си. Завърши с това как Ричард успя да изиграе Мрачния Рал да отвори погрешна кутия. И как магията на Орден наказа Рал за допуснатата грешка. Зед се усмихна на себе си, когато стигна до края на историята, разказвайки на Ейди как Ричард успя да се промъкне покрай силата на Калан и как двамата вече могат да се обичат — нямаше намерение да се впуска в повече подробности, не беше нужно всеки да знае — и сега са щастливи заедно.
Радваше се, че можа да разкаже историята, без да се спира върху някои особено болезнени детайли. Не искаше да си припомня най-лошото. Ейди не му задаваше въпроси, но се доближи, сложи ръка на рамото му и каза, че е била сигурна, че всички ще оживеят и ще победят.
След разказа си Зед млъкна. Това беше достатъчно. Помогна на Ейди да натрупат костите там, където тя каза, че им било мястото. Така, както бяха разхвърляни из стаята, хващачът сигурно щеше да потърси убежище сред тях. И това щеше да му бъде грешката.
В това, че хората наричаха Ейди „царицата на костите“, нямаше нищо чудно — в къщата й имаше малко други неща освен кости. Животът й като че ли беше посветен на тях. А съчетанието между чародейка и кости беше обезпокоително. Зед откриваше мънички доказателства като отвари, прахчета и други обичайни чародейства — нормалните неща, които би трябвало да се очакват от жена с нейните способности. Знаеше с какво се занимава, но не и защо го прави.
Чародейките обикновено посвещаваха заниманията на живи същества. А тя се бе заровила все в мрачни и опасни неща. В мъртви неща. За нещастие той правеше същото. Ако искаш да научиш нещо за огъня, трябва да го изследваш, смяташе той. Разбира се, това е и най-лесният начин да се опариш. В момента, в който му хрумна тази мисъл, той знаеше, че тя не му се нрави особено.
Подреди и последната кост в купчината и вдигна поглед.
— Ако не искаш да имаш хващачи в къщата си, Ейди, ще трябва да държиш вратата затворена. — Тъй като тя не се обърна и не прекъсна работата си край огнището, Зед реши, че е безсмислено да си докарва сърдитата физиономия на лицето.
— Вратата бъде затворена и залостена — каза Ейди дрезгаво. — Това бъде трети път. — Тя взе един кокал, скрит между подпалките в огнището, изправи се и се приближи към Зед. — По-рано хващачите не приближаваха до къщата ми. — Тя сниши глас, сякаш да се страхуваше нечии невидими уши да не я чуят. — Грижех се стриктно за това. — Тя му подаде дебелата бяла кост, а той я подреди върху купчината. — Сега, откакто дойде зимата, те започнаха да се приближават. Костите явно вече не им влияят. Защо — това бъде загадка за мен.