Ейди живееше в просеката от доста време. Нямаше човек, който по-добре от нея да познава нейните опасности, чудатости и капризи. Нямаше човек, който по-добре от нея да знае какво означава да си осигуриш някаква сигурност на това място, да живееш на границата между света на живите и света на мъртвите, на ръба на отвъдния свят. Разбира се, границата вече я нямаше. Тук би трябвало да е по-сигурно.
Зед се запита какво ли още се е случило тук, което тя не му казва; чародейките никога не казваха всичко, което знаят. Какво правеше тя още тук, въпреки опасните неща, които се случваха около нея. Непреклонни жени са това чародейките!
Ейди закуцука през осветената само от огъня стая.
— Ще запалиш ли лампата?
Зед я последва и вдигна ръка към лампата върху масата. Тя се запали сама и светлината й се сля с тази на огъня. Лампата и огнището осветиха стените на малката стаичка. Всяка стена бе отрупана с бели кости. На една от стените имаше етажерки, буквално преливащи от черепи на различни опасни зверове. Много от костите бяха превърнати в ритуални предмети, някои бяха увесени на кожени ремъци и украсени с пера и мъниста, други бяха инкрустирани с древни символи. На стената зад определени кости се виждаха изписани заклинания. Това беше най-странната колекция, която той някога бе виждал.
Магьосникът заби кокалестия си пръст надолу към стъпалото й.
— Защо куцаш?
Ейди го изгледа косо, после седна до огнището.
— Новият крак, който ти ми направи, бъде по-къс.
Зед се вгледа в крака й. Не бе забелязал, че не е достатъчно дълъг, когато го направи, а после трябваше много бързо да замине.
— Може би ще успея да издължа малко глезена ти — зачуди се той. Отмести ръката си изпод брадичката и я размаха във въздуха. — Ще ги изравня.
Ейди го погледна през рамо и продължи да бърка яхнията на огнището.
— Не, благодаря!
Зед повдигна вежда.
— Няма ли да ти хареса да имаш два еднакви крака?
— Достатъчно ми харесва, че изобщо ми върна крака. Животът бъде доста по-лесен с два крака. Дори не осъзнавах колко мразя тези патерици. Но кракът ми си бъде добре и така. — Тя продължи да бърка яхнията си с дългата дървена лъжица.
— Струва ми се, че ще ти бъде още по-добре, ако са еднакви.
— Казах, не. — Тя опита гозбата.
— По дяволите, жено, защо не?
Ейди изми лъжицата в големия бакър и я окачи на мястото й. След това взе едно бурканче от лавицата над камината и отвъртя капака. Гласът й прозвуча тихо, дрезгавите нотки в него бяха омекнали.
— Не искам отново да понеса тази болка. Ако тогава знаех колко боли, сигурно щях да предпочета да живея до края на дните си без един крак. — Тя бръкна в бурканчето, извади малко от съдържанието му с три пръста и пусна подправката във врящата яхния.
Зед не можеше да повярва на ушите си. Може би тя беше права. Докато той се мъчеше да възстанови крака й, едва не я уби. Не можеше да предположи как ще й се отрази толкова много магия. Все пак имаше успех и се постара да изтрие голяма част от спомените й. Споменът за болката обаче бе останал здраво запечатан в главата й.
Трябваше да вземе под внимание Второто правило на магьосника, но толкова много искаше да направи нещо добро за нея. Така се получаваше с Второто правило; трудно бе да се каже кога човек го нарушава.
— Ти знаеш цената на магията, Ейди, почти толкова добре, колкото и един магьосник. А освен това то си зависеше от теб. Болката, имам предвид. — Той знаеше, че за да удължи глезена й, няма да се наложи да използва толкова много магия, колкото при възстановяването на цял крак. Но след всичко, което бе изстрадала, съпротивата й беше обяснима. — Може би си права. Може би това е напълно достатъчно.
Белите й очи отново се вгледаха в него.
— Защо бъдеш тук, магьоснико?
Той й хвърли дяволита усмивка.
— Исках да те видя. Ти си жена, която не се забравя лесно. А и исках да ти разкажа за Мрачния Рал, да чуеш как Ричард го победи. Как ние го победихме. — Той се намръщи. — Как си обясняваш това, че хващачите са започнали да влизат в къщата ти?
Ейди поклати глава.
— Говориш като истински пияница — за какво ли не, но не къде бъде главното. — Тя му направи знак с ръка, в смисъл че иска да й донесе паниците от масата. — И без друго вече знаех, че сме победили. Първият ден на зимата дойде и отмина. Ако Рал беше спечелил, нещата нямаше да са тъй спокойни. Макар че бъде щастлива да видя отново старите ти кокали. — Тя сниши глас и каза дрезгаво: — Защо бъдеш тук, магьоснико?