Той се запъти към масата, доволен, че му се удава възможност да избегне този поглед.
— Не ми отговори на въпроса. Как си обясняваш това, че хващачите са започнали да влизат в къщата ти?
Гласът й се превърна в дълбок дрезгав шепот, беше на ръба да избухне от гняв.
— Мисля, че хващачите бъдат тук по същата причина, поради която ти бъде тук: да причинят неприятности на старата жена.
Зед се върна край огнището с паниците в ръка, ухилен широко.
— Очите ми не виждат наоколо никаква стара жена. Виждат само една красива жена.
Тя изгледа ухиленото му лице и поклати безпомощно глава.
— Страхувам се твоят език бъде по-опасен от хващач.
Зед й подаде едната паница.
— Хващачите идвали ли са в къщата ти преди?
— Не. — Тя се обърна и напълни едната паница с яхния. — Когато границата бъде все още на мястото си, хващачите си стояха в просеката заедно с другите зверове. След като границата падна, за известно време се изгубиха, но с идването на зимата дойдоха и те. Това не бъде добре. Мисля, че нещо бъде не наред.
Зед й подаде празната паница и пое пълната, която доближи до носа си, за да вдъхне аромата й.
— Може би когато границата е паднала окончателно, вече е нямало какво да ги задържа там и те просто са преминали от тази страна.
— Може би. Когато границата падна, повечето от зверовете изчезнаха заедно с нея, върнаха се в отвъдния свят. Други успяха да избягат и навлязоха в земите наоколо. Преди да дойде зимата, наоколо нямаше никакви хващачи. Допреди месец. Страхувам се, че още нещо се е случило, за да бъдат те тук.
Зед знаеше прекрасно какво се е случило, но не й каза. Вместо това й зададе още един въпрос:
— Ейди, защо не напуснеш това място? Ела с мен. В Ейдиндрил. Ще бъде…
— Не! — Тя затвори здраво устата си. Като че се стресна от собствения си глас. Приглади робата си с ръка, оставяйки гнева си да поутихне, после отново взе черпака и допълни паницата с яхния. — Не. Това бъде моят дом.
Зед я гледаше мълчаливо, докато тя се суетеше около огъня. Когато свърши, занесе паницата си на масата и се върна да вземе самун хляб от една полица, скрита зад синьо-бялото перде. Показа с хляба към другия празен стол. Зед остави паницата си на масата и седна, повдигайки робата си, за да седне с подвити под тялото си крака. Ейди се настани срещу него, отряза парче хляб, набоде го на върха на ножа и му го подаде през масата. След това вдигна очи и потърси неговите.
— Зед, моля те, не ме карай да напускам дома си.
— Само се тревожа за теб, Ейди.
Тя натопи залък хляб в яхнията си.
— Това бъде лъжа!
Той я изгледа изпод вежди и отчупи парче хляб.
— Не е лъжа.
Ейди започна да яде и каза, без да вдига глава от масата.
— „Само“ бъде лъжа.
Зед се съсредоточи върху паницата си и залапа лакомо.
— Хм! Тофа пеше прекрашно — изфъфли той, дъвчейки горещо парче месо.
Ейди кимна, за да му благодари. Той продължи да яде, докато паницата му лъсна. После отиде до огнището и си сипа още.
Докато се връщаше с пълната паница към масата, той се огледа наоколо и посочи с лъжицата в неопределена посока.
— Имаш прекрасен дом, Ейди. Наистина прекрасен. — Седна и взе комата хляб, който тя му подаде. Опря лакти в масата и ръкавите му се вдигнаха нагоре, докато разчупваше комата на две. — Но не мисля, че е добре да живееш тук съвсем сама. Не и с всички тези хващачи и не знам още какви зверове. — Той посочи с хляба на север. — Защо не дойдеш с мен в Ейдиндрил? Там е чудесно. Ще ти хареса. Има много място. Калан ще се погрижи да имаш избор и да си харесаш дом, в който ще се чувстваш добре. Да не говорим, че би могла, ако искаш, да останеш в Магьосническата кула.
Очите й не се вдигнаха от храната.
— Не.
— Защо не? Ще си прекарваме добре там. Чародейките са винаги добре дошли в Кулата. Там има книги…
— Казах не!
Зед дръпна ръкавите си надолу и започна да се храни. Но не издържа дълго в мълчание. Остави паницата и лъжицата си и я погледна под сключените си вежди.
— Ейди, историята е много по-дълга от това, което ти разказах.
Тя повдигна вежда.
— Надявам се не очакваш от мен да се правя на изненадана. Не бъда особено добра в преструвките. — Тя продължи да се храни.
— Ейди, воалът е разкъсан.
Ръката й се вкамени на половината път към устата й. Не вдигна очи към него.
— Глупости! Какво знаеш ти за воала. Нямаш представа какво говориш! — Лъжицата стигна до устата й.
— Знам със сигурност, че е разкъсан.