Ейди лапна последното парченце картоф.
— Говориш за невъзможни неща, магьоснико. Воалът не бъде разкъсан. — Тя се изправи с празната паница в ръце. — Спокойно, старче, ако воалът бъде разкъсан, щяхме да си имаме много по-големи проблеми от тези с хващачите. Но ги нямаме.
Зед се обърна и сложи ръце върху облегалката на стола, гледайки я как куцука към огнището.
— Камъкът на сълзите се появи — каза той тихо.
Ейди спря. Паницата й полетя надолу и след миг изтрака в мъртвешката тишина, след което се изтърколи нанякъде. Ръцете й останаха протегнати напред, сякаш паницата бе все още в тях. Гърбът й се вдърви.
— Никога не казвай такива неща на глас — прошепна тя. — Докато не си напълно сигурен. Докато не си толкова сигурен, че си готов да се закълнеш в честта си на Главен магьосник. Освен ако не желаеш да продадеш душата си на Пазителя, в случай че лъжеш.
Свирепите, гневни очи се впиха в гърба й.
— Нека душата ми бъде в плен на Пазителя, ако те лъжа. Нека бъда негов още в същия този миг. Камъкът на сълзите се появи в нашия свят. Видях го с очите си.
— Добри духове, пазете ни — прошепна тя едва. Все още не можеше да помръдне. — Разкажи ми що за каша си забъркал, магьоснико?
— Ейди, ела и седни. Първо искам да ми кажеш защо е необходимо да живееш тук, в просеката, или ако предпочиташ, що за място е била просеката. Какво си правила тук, на ръба на отвъдния свят и защо не искаш да напуснеш?
Тя седна срещу него и приглади полите на робата си.
— Това бъде моя работа.
Все още с облегалката на стола в ръце, Зед скочи на крака.
— Ейди, трябва да знам. Това е много важно. Трябва да знам какво си правила, за да мога да преценя дали то би могло да ни е от помощ. Познавам прекрасно болката, с която живееш. Нали я видях, не помниш ли? Не знам какво я е причинило, но знам колко е дълбока. Искам да ми разкажеш историята си. Моля те, довери ми се като на приятел. Моля те, не ме карай да ти нареждам като Главен магьосник.
Щом той млъкна, очите й потърсиха неговите. Гневните светкавици в тях избледняха и тя кимна.
— Добре. Може съм таила това в себе си твърде дълго. Може би ще ми олекне, ако го разкажа на някой… приятел. Може би след като чуеш всичко, няма да искаш помощта ми. Ако обаче все още я искаш, ще те помоля да ми разкажеш всичко, което се е случило. — Тя го посочи с пръсти. — Всичко.
Зед й се усмихна окуражително.
— Разбира се.
Тя се отпусна на стола си. В същия миг най-големият от всички черепи по рафтовете се плъзна и изтрополи на пода. Двамата обърнаха очи натам. Зед се приближи до него и го вдигна с две ръце. Тънките му пръсти се плъзнаха по острите извити зъби. Черепът беше плосък в долната си част; изобщо не би трябвало да може сам да се изтърколи от полицата. Той го върна на мястото му. Ейди го гледаше.
— Напоследък — започна тя дрезгаво — костите като че ли искат да са на земята. Непрекъснато падат.
Зед се върна на мястото си, хвърляйки последен смръщен поглед към черепа.
— Разкажи ми за костите, защо ги държиш тук, какво правиш с тях; всичко. Започни от самото начало.
— Всичко. — Тя скръсти ръце в скута си.
За миг му се стори, че е готова всеки миг да се спусне към вратата и да избяга.
— Историята е наистина мъчителна за разказване.
— Нито дума от нея няма да излезе през устата ми, Ейди!
Двадесет и втора глава
Ейди въздъхна дълбоко.
— Бъда родена в град Чоора, в страната Никобарезе. Майка ми не притежаваше дарбата на чародейка. Тя бъде прескок, както се казва. Баба ми Линдел бъде онази, от която е притежавала дарбата преди мен. Майка ми бъде благодарна на добрите духове, задето тя бъде прескок, и същевременно сърдита, задето аз бъде с дарба. В Никобарезе тези, които притежаваха дарбата, бъдат мразени и дори преследвани. Хората бъдат убедени, че дарбата бъде свързва не само със силите на Създателя, но и с тези на Пазителя. Дори онези, които използваха дарбата си за добро, бъдат заподозрени като проклетници. Знаеш какво представляват проклетниците, нали?
Зед си отчупи залък хляб.
— Да. Онези, които служат на Пазителя. Които са му се заклели. Те се крият в светлината, също както и сенките, и изпълняват желанията му, работят за него. Всеки може да е проклетник. Има такива, които служат на доброто с години, преди да бъдат призовани от Пазителя. Но когато това стане, те са готови на всичко за него. Наричат ги с различни имена, но всички те са агенти на Пазителя. В някои книги ги наричат точно така: агенти. Някои от тях са важни люде, като Мрачния Рал. Те биват използвани за важни неща. Други са си обикновени хора, използвани да вършат черната работа. Онези, които притежават дарбата, като Мрачния Рал например, най-трудно се поддават на съблазните на Пазителя. С обикновените хора е по-лесно, но дори те са рядкост.