Очите на Ейди се разшириха.
— Мрачният Рал бъде проклетник?
Зед повдигна вежда и кимна.
— Сам ми го призна. Каза, че е агент, но то е същото, само думата е различна. Чувал съм да ги наричат по много начини. Всички те служат на Пазителя.
— Доста страховита новина.
Зед натопи парченце хляб в гозбата си.
— Нося ти почти само такива. Та значи беше стигнала до баба ти Линдел?
— По времето, когато баба ми е била млада, чародейките бъдат наказвани със смърт за всичко, донесено от съдбата — болести, нещастия, мъртвородени деца. Наказвали ги със смърт, защото погрешно ги смятали за проклетници. Някои от онези, които притежавали дарбата, се опитвали да се съпротивляват, задето били несправедливо наказвани. При това се съпротивлявали яростно. Това само задълбочавало омразата към тях и служело като потвърждение на страховете на мнозина в Никобарезе.
Накрая се стигнало до споразумение. Велможите на Никобарезе се съгласили да оставят на мира чародейките, при условие че положат клетва с душата си, като по този начин докажат пред всички, че не са проклетници. Да се закълнат, че няма да използват силата си без официално разрешение на човек от управата, на някой от обкръжението на Краля например. Това бъде клетва пред народа. Клетва да не използват дарбата си, за да не привличат по този начин вниманието на Пазителя.
Зед глътна лъжица яхния.
— Но защо хората са смятали, че чародейките са проклетници?
— Защото бъде по-лесно да обвиниш една жена за неприятностите, отколкото да признаеш истината. И бъде по-задоволително да обвиняваш, отколкото да хвърлиш проклятие срещу непознатото. Онези, които притежават дарбата, използват силата си, за да помагат на хората. Но тя може да бъде насочена и срещу хората. Именно това, че силата може да бъде използвана, за да причинява зло, е било смятано за истинската причина някои да се раждат с дарбата. Смятало се, че това е дело на Пазителя.
— Суеверни глупости — избоботи той.
— Както добре знаеш, за да поникне едно суеверие, не е необходимо да почива на някаква истина. И посято веднъж, от него израства мощно, макар и изкривено дърво.
Зед промърмори нещо в знак на съгласие и после добави:
— И значи чародейките престанали да използват силата си, така ли?
Ейди поклати глава.
— Да. Освен за някои дребни неща, и то след като предварително са поискали разрешение от градската управа. Всяка чародейка трябвало да се явява пред съответните лица в града или областта си и да се кълне в душата си, че ще служи на хората. Да даде тържествена клетва, че няма да използва силата си за друго освен исканото дело, без отново да поиска разрешение от съответните лица.
Зед възмутено остави лъжицата си на масата.
— Но те имали дарбата. Защо не са я използвали?
— Използвали са я, но тайно. Далеч от чужди погледи, никога за друг човек.
Зед се облегна на стола си и поклати удивено глава. Чудеше се на силата на Първото правило на магьосника, на това как хората биха повярвали в какво ли не. Ейди продължи своя разказ.
— Баба Линдел бъде сурова старица. Живееше съвсем сама. Не искаше да ме научи да използвам дарбата си. Само ми казваше да не се занимавам с тези неща. Майка ми, разбира се, не можеше да ме научи на нищо. И така аз започнах да се уча сама, заедно с мен растеше и дарбата ми. Знаех колко опасности крие използването й. Това ми повтаряха по цял ден. Да използваш дарбата си по неразрешен начин беше все едно да се докоснеш до покварата на Пазителя. Вярвах в това. Страхувах се да тръгна срещу онова, на което ме учеха. Та аз бях плод от дървото на същите тези суеверия.
Един ден, тогава бъда осем или деветгодишна, заедно с майка ми и баща ми се разхождахме из градския площад. Беше пазарен ден. Изведнъж голямата къща срещу нас избухна в пламъци. На втория етаж едно момиче щеше да изгори, не можех да слушам ужасните му писъци. То викаше за помощ. Никой не смееше да се притече на помощ, защото пламъците вече бяха превзели първия етаж. Аз се разплаках. Исках да й помогна. Не можех повече да издържам на виковете й. — Ейди скръсти ръце в скута си и заби поглед в масата. — Изгасих пожара. Момичето бъде спасено.
Зед гледаше безизразното й лице, наведено над масата.
— Предполагам никой освен момичето и родителите му не са били доволни от това, което си направила?
Ейди поклати глава.
— Всички разбраха, че притежавам дарбата. Разбраха, че аз направих това. Майка ми се разплака, а баща ми извърна глава встрани. Не смееше да ме погледне. За него бях агент на Пазителя. Някой отишъл да извика баба Линдел; уважаваха я, защото тя спазваше дадената клетва. Тя дойде и заведе мен и момичето, което бях спасила пред градската управа. Наби с пръчки момичето. Дълго време писъците й огласяха всичко наоколо.