Зед не можеше да повярва на ушите си.
— Баба ти е набила момичето? Но защо?
— Защото е позволила на Пазителя да я използва, за да предизвика използването на дарбата — Ейди въздъхна. — С онова момиче се познавахме, дори бяхме нещо като приятелки. Тя не ми проговори никога повече. — Ейди скръсти ръце пред гърдите си. — После баба Линдел ме съблече гола пред всички онези мъже и ме би с пръчка, докато цяла се покрих с рани и кръв. Крещях по-силно от другото момиче. После ме качи на коня си, както си бях разкървавена и гола, и ме прекара през целия град. Унижението беше по-страшно от боя.
Когато стигнахме в къщи, я попитах как може да бъде толкова жестока. Тя ме изгледа с пронизващи гневни очи. „Жестока ли, дете? Жестока? Не си получила нито една незаслужена пръчка. Всяка една беше част от спасението ти от смъртното наказание, което неминуемо щеше да получиш.“ После ме накара да произнеса клетвата пред нея. „Кълна се в душата си, че никога няма да използвам дарбата си за някой друг, по каквато и да е причина, без разрешението на Краля или управата и че душата ми ще гние при Пазителя, ако някога употребя дарбата си, за да навредя на някого.“ След това тя обръсна главата ми до кожа. Останах с гола глава до пълнолетието си.
— С гола глава ли, но защо?
— Защото в Средната земя, както знаеш, дължината на женските коси отговаря на тяхното положение в обществото. С гола глава аз щях да бъда по-ниско от всички. Бях използвала дарбата си публично без разрешение. Голата глава щеше непрекъснато да ми напомня за направената грешка.
Оттогава заживях при баба Линдел. Много рядко виждах родителите си. Отначало ми липсваха ужасно. Баба ме учеше да използвам дарбата си, за да разбера какво не бива да правя. Не я обичах особено. Тя бъде студена жена. Но за сметка на това я уважавах. Бъде справедлива по свой начин. Наказваше ме само когато нарушавах правилата й. Биеше ме с пръчка, но само за неща, за които бях предупредена. Учеше ме, напътстваше ме за дарбата ми, но никога не ме дари с нежност и обич. Животът ми бъде много тежък с нея, но се научих на дисциплина.
И още нещо, научих се да използвам дарбата си. Затова ще й бъда благодарна до края на дните си, тъй като това бъде животът ми. Дарбата докосва нещо по-възвишено и по-благородно от онова, което бъда аз.
— Съжалявам, Ейди. — Той загреба от студената си вече яхния, тъй като не знаеше какво друго да направи. Вече изобщо не беше гладен.
Ейди стана, приближи се до огнището и се загледа в пламъците. Зед изчакваше търпеливо да продължи.
— Когато станах пълнолетна, тя ми разреши да оставя косата си да порасне — Ейди се усмихна незабележимо. — На тази възраст бъда считана за привлекателна жена.
Зед бутна настрани паницата си, приближи се до нея и сложи ръце на раменете й.
— Не по-привлекателна от сега, скъпа госпожо!
Тя протегна ръце над пламъците.
— По това време се влюбих в един млад мъж. Казваше се Пел. Бъде доста непохватен младеж, но много добър, благороден и изключително мил с мен. Бъде готов да изгребе океана с лъжица, само за да ми достави удоволствие. Мислех си, че слънцето изгрява, за да видя лицето му, а луната идва, за да вкуся устните му. Всеки удар на сърцето ми бъде за него. Щяхме да се женим. Но един от главните мъже на Чоора на име Матрин Галиен беше решил друго — Ейди поклати глава и сграбчи дрехата си над стомаха. — По негово настояване управата ме принуди да се омъжа за един човек от съседния град, син на тамошния кмет. Това бъде награда за хората на Чоора. Да имат чародейка, свързана със сина на кмета на съседния град, бъде за тях белег на добродетелност. Сватбата ми с важен мъж от друг град бъде някакво възбуждащо радостно събитие. Бъда в паника. Отидох при баба Линдел и я помолих да се застъпи за мен. Разказах й за любовта си към Пел, за това, че не искам да участвам в някаква сделка между двата града. Казах й, че дарбата си е моя и няма да позволя да ме използват като робиня. Чародейките не са робини. Баба Линдел бъде чародейка. Тя пренебрегна дарбата си, но хората я уважаваха, защото остана вярна на клетвата си. Независимо от всичко обаче се страхуваха от нея. Помолих я за помощ.
— От казаното дотук не ми прилича на човек, който би ти помогнал.
— Не бъде никой друг, към когото да се обърна. Поиска ми един ден, за да помисли. Този ден бъде най-дългият в живота ми. Когато отидох при нея вечерта, ме накара да падна на колене и да се закълна пред нея. Каза ми този път наистина да повярвам във всяка една дума, която казвам, а тя често ме караше да повтарям тази клетва. Паднах на колене и казах клетвата, като наистина вярвах във всяка една дума. Когато свърших, затаих дъх и зачаках. Още бъда на колене. Тя сведе глава към мен. На лицето й все още си седеше оная кисела нейна гримаса. След малко каза: „Макар да имаш буен дух, дете, ти положи усилия, за да го озаптиш. Хората поискаха от теб клетва и ти им я даде. Дано не доживея деня, в който я нарушиш. Отвъд това ние не дължим нищо никому. Аз ще се погрижа за управата и Матрин Галиен. Ти ще се омъжиш за Пел.“ Заридах в полите на роклята й.