Ейди се умълча, гледаше в огъня, зареяна в спомените си. Зед повдигна вежда.
— И какво, омъжи ли се за своята любов?
— Да! — прошепна тя и разбърка с голямата лъжица яхнията, докато Зед я гледаше. След това остави лъжицата на мястото й. — Три месеца си мислех, че животът бъде повече от блаженство. — Устните й прошепнаха беззвучно нещо, докато гледаше втренчено в нищото.
Зед нежно обви раменете й и я поведе към масата.
— Седни, Ейди. Нека ти донеса чаша чай.
Когато се върна с димящата чаша, тя седеше облакътена на масата, така, както я бе оставил. Той пъхна чашата в изящната й ръка. Седна срещу нея. Не я подканваше да продължи. Чакаше сама да реши кога е готова. Накрая тя проговори.
— Един ден, денят на моя деветнадесети рожден ден, двамата с Пел решихме да направим малко пътешествие. Бях бременна. — Тя вдигна чашата с две ръце и отпи. — Прекарахме деня в разходки покрай чифлиците и измисляхме имена за нашето дете, хванати за ръце и… добре знаеш какви глупости си говорят влюбените на тази възраст.
На връщане минахме покрай мелницата, която бъде в покрайнините на града. Стори ми се странно, че наоколо няма хора. Все някой трябваше да работи в мелницата. — За миг Ейди затвори очи и отпи от чашата си още глътка. — Както се оказа, хора наистина е имало. „Кръвта на братството“. Чакаха ни.
Зед беше чувал за тях. В големите градове на Никобарезе „Кръвта на братството“ представляваше организация, която преследваше проклетниците — изчадията на злото, избягали от отвъдния свят. В други градове подобни организации носят различни имена, но задачите на всички са еднакви. Труповете след тях бяха единственото доказателство, от което се нуждаеха, за да покажат, че добре си вършат работата. Щом кажеха, че трупът е на проклетник, значи наистина е така. В по-малките градове подобни организации се състояха от самозванци, решили, че могат да вършат тази работа. Всички се страхуваха от „Кръвта на братството“. И с основание.
— Те ни затвориха… — Гласът й се пречупи за миг, но само един-единствен път. — В отделни помещения в приземната част на мелницата. Бъде тъмно, миришеше на влажни камъни и и брашно. Не знаех какво бъде станало с Пел. Бъда толкова изплашена, че едва дишах.
Матрин Галиен каза, че двамата с Пел сме проклетници. Че не съм пожелала да се омъжа според волята им, защото съм искала да привлека вниманието на Пазителя към Чоора. През онова лято из страната върлуваха много болести. Обвиниха ме за смъртта на много хора. Галиен каза, че Пел и аз сме били изпращали болестите. Опитах да опровергая думите му и произнесох клетвата, за да му докажа, че не е прав. — Ейди въртеше чашата в ръце.
Зед я докосна по рамото.
— Пий, Ейди, това ще ти помогне. — Беше сложил билки в чая, за да я успокои. Ейди отпи голяма глътка.
— Матрин Галиен повтори, че Пел и аз сме проклетници и че гробищата били пълни с доказателства за това. Каза, че иска да кажем истината, да си признаем. Другите мъже от „Кръвта“ ръмжаха като хрътки около заек, готови да ни разкъсат на парчета. Изпаднах в ужас при мисълта какво могат да сторят на Пел.
Докато ме биеха, знаех колко по-жестоки ще бъдат с него, за да го накарат да признае, че съм проклетница. Нямаше нищо по-добро за тях от това, да накарат някого да нарече любимия си човек „проклетник“. Не чуваха какво им говорех. — Тя вдигна очи към него. — Не чуваха.
— Каквото и да беше казала, Ейди, те нямаше да те чуят — каза тихо Зед. — Когато вълчият капан щракне около глезена ти, няма смисъл да спориш с желязото.
— Знам — кимна тя. Лицето й беше като каменна маска, под която вилнееше истинска буря. — Можех да ги спра, ако бях използвала дарбата си, но щеше да бъде против всичко, на което бях научена. Ако го бях направила, щях да докажа, че това, в което ме обвиняваха, е истина. Щеше да изглежда като богохулство срещу Създателя. Бъда толкова безпомощна в ръцете им, докато ме биеха, все едно че не притежавах дарбата. — Тя отново отпи глътка чай. — Докато крещях от болка, чувах виковете на Пел от съседната стая.