Зед отиде до огнището, взе чайника и напълни отново чашата й.
— Не е било твоя грешка, Ейди. Не търси вината в себе си.
Тя го погледна.
— Искаха да призная, че Пел е проклетник. Казах им, че не е, че могат да ме убият, но никога няма да направя подобно нещо. Матрин се наведе над мен, почти докосваше лицето ми. Все още виждам усмивката му пред очите си. Той каза: „Вярвам ти, момиче! Но това няма никакво значение, защото не искаме ти да назовеш проклетника. Бъде Пел, който трябва да каже името му. Ти бъдеш проклетницата.“ После мъжете ме повалиха на земята, а Матрин се опита да налее нещо в гърлото ми. Устните ми пламнаха. Той хвана носа ми. Трябваше да преглътна или да се задуша. Исках да се задуша, но все пак преглътнах, без самата аз да го искам. Изгори гърлото ми така, сякаш бях глътнала огън. Не можех да говоря. Не можех да издам нито звук. Не можех дори да извикам. Нито звук. Усещах само изгарящата болка. Болка, каквато не познавах до този момент. — Ейди отпи голяма глътка от чая, сякаш за да облекчи отново надигналата се в гърлото й болка. — После мъжете ме завлякоха в стаята на Пел и ме вързаха на един стол срещу него. Матрин държеше косата ми така, че да не мога да помръдна. Дръпнах главата си, за да видя какво са направили с Пел. Лицето му беше по-бяло от сняг. Бяха отрязали повечето от пръстите му. — Ръцете й трепереха около чашата. Гледката бе още жива в главата й.
Матрин каза на Пел, че аз съм признала, че той е проклетник. Големите очи на Пел се обърнаха към мен. Исках да извикам, че това не е истина, но не можах да издам нито звук. Исках да поклатя глава, за да кажа, че не е истина, но Матрин ме държеше така, че да не мога да го направя.
Пел каза, че не им вярва. Отрязаха му още един пръст. Казаха, че постъпват така с него само заради моите думи. Пел не отмести погледа си от мен и им каза, че не им вярва. Излъгаха моя Пел, че съм поискала смъртта му, защото го смятам за проклетник. Той отново повтори, че не им вярва. Каза, че ме обича. Те започнаха отначало. Пел ми изкрещя да им кажа, че не е вярно, да ги опровергая. Викаше ме, искаше да говоря.
Аз се опитвах, но не можех да кажа нито дума. Гърлото ми гореше. Гласът ми беше изчезнал. Не можех дори да се помръдна, защото Матрин държеше косата ми. Очите на Пел ме гледаха. Аз не проговорих. Тогава той се обърна към мен и каза: „Как можа да ми причиниш това, Ейди, как можа да ме наречеш проклетник?“ После заплака. Матрин го караше да ме признае за проклетница. Каза, че ще му повярват, защото всички знаят, че имам дарба, и ще го освободят. Той прошепна: „Няма да го направя, за да спася живота си. Макар че тя ме предаде.“ Тези думи разбиха сърцето ми.
Докато тя се взираше в нищото, Зед забеляза, че една свещ на рафта зад нея се е стопила в малко езерце. Долавяше вълните от силата, които се излъчваха от Ейди. Осъзна, че без да иска, е притаил дъх. Въздъхна дълбоко.
— Матрин преряза гърлото на Пел — каза тя кратко. — Отряза главата му и я сложи пред мен. Каза, че трябва да видя какво е докарало на Пел това, че следва Пазителя. Каза, че това бъде последното нещо, което би искал да видя през живота си. Мъжете издърпаха главата ми назад и отвориха насила очите ми. Матрин наля в тях някаква вряща течност. Аз бъда ослепена. В този миг стана нещо вътре в мен. Моят Пел го нямаше, беше си отишъл с мисълта, че съм го предала, животът ми щеше всеки момент да свърши. Изведнъж разбрах, че за всичко това съм виновна аз, задето спазих клетвата си. Животът на моя любим в замяна на една глупава клетва, на едно безумно суеверие. Вече нищо нямаше значение; за мен всичко свърши. Освободих дарбата си. Наруших клетвата си да не използвам дарбата, за да навредя другиму. Не можех да виждам, но чувах; чух как кръвта им се разплисква по каменните стени. Нанесох невероятен удар. Разкъсах на парчета всяко живо същество в стаята, било то човек или мишка. Не виждах, така че просто удрях по всяко живо същество наоколо. Не знам дали някой е успял да се спаси по някакъв начин. Радвах се, че съм сляпа. Ако бях видяла какво правя, вероятно щях да спра, преди да съм свършила. Когато всичко наоколо утихна, обиколих стаята и преброих телата. Един липсваше.
Довлякох се до къщата на баба Линдел. Как съм стигнала дотам, нямам представа. Сигурно дарбата ми ме е водила. Щом ме видя, тя бъде бясна. Изправи ме на крака и ме попита дали съм нарушила клетвата си.
Зед се наведе към нея.
— Но нали не си можела да говориш? Как си й отговорила?
Ейди се усмихна студено.
— Хванах я за гърлото и със силата на дарбата си я запратих в стената. Приближих се до нея и кимнах с глава. Ядно стисках гърлото й. Тя се съпротивляваше. Съпротивляваше се с всичката си сила. Но аз бъда по-силна, много по-силна. До този момент нямах представа, че дарбата на различните хора бъде различна. Тя бъде безпомощна като парцалена кукла. Но никога нямаше да мога да я нараня толкова, колкото ми се искаше при мисълта, че преди всичко друго ми зададе този въпрос. Пуснах я и се строполих на пода; не можех да издържам повече. Тя се приближи до мен и започна да се грижи за раните ми. Каза, че съм постъпила лошо, като съм престъпила клетвата си, но че онова, което са ми сторили, е още по-лошо. От този момент нататък вече не се страхувах от баба Линдел. Не защото ми помогна, а защото бях престъпила клетвата си. Вече бях извън законите, които бях научена да спазвам, и знаех, че съм по-силна от нея. От този ден баба започна да се страхува от мен. Мисля, че ми помогна, защото искаше да се оправя и да си вървя. След два дни тя дойде при мен и ми каза, че са я викали в градската управа. Били я разпитвали. Каза, че всички мъже в мелницата от „Кръвта на братството“ са мъртви. Без Матрин. Той успял да избяга. Казала, че не ме е виждала. Повярвали й, или поне се направили, че й вярват. Може би не са искали да й противоречат. След това я пуснали да си върви.