От време на време раменете й потрепваха. Взираше се в дъното на чаената чаша. Поиска нова. Когато Зед й подаде нова, тя бързо я остави настрани, защото бе много гореща. Той отново бе сложил някакви билки в чая, но този път и в своята чаша. Беше сигурен, че това не е краят на историята й.
— Загубих детето си — каза тя.
Зед я погледна.
— Съжалявам, Ейди.
Погледите им се срещнаха.
— Знам! — След като той остави чайника на огнището, тя хвана ръката му в своите. — Гърлото ми се оправи. — Тя докосна с пръсти врата си. — Но гласът ми стана твърд като желязо, стържещо върху камък.
Зед се усмихна.
— Харесвам гласа ти. Пасва ти идеално.
Сянка на усмивка премина през лицето й.
— Зрението ми обаче не се оправи. Аз бъда сляпа. Баба Линдел не бъде толкова силна като мен, но бъде стара и знаеше много номера, свързани с дарбата. Научи ме да виждам без очите си. Научи ме да виждам с дарбата си. Не беше същото като да гледаш през очите си, но в някои отношения беше дори по-добре. Всъщност виждах много повече.
След като оздравях, баба Линдел поиска да си тръгна. Не искаше да живее с клетвопрестъпница, пък била тя и от нейната собствена кръв. Страхуваше се, че ще й донеса неприятности. Било то от Пазителя, защото бях престъпила клетвата си, било от „Кръвта на братството“. Баба Линдел не знаеше какво би могло да я сполети, но бе сигурна, че аз ще съм причината.
Зед се облегна назад и разтегна схванатите си мускулите.
— И какво, появиха ли се неприятности?
— О, да! — изсъска Ейди, повдигайки вежди, и се наведе напред. — Съвсем скоро. Матрин Галиен беше в основата на всичко. Докара още двадесет мъже от „Кръвта на братството“, всички платени от короната, истински професионалисти. Калени в битките, едри, диви мъжаги с мрачни лица, всичките на коне, въоръжени с мечове. Войници, които не са свикнали да пропускат жертвата си. Пременени в ризници и с блестящи щитове, на които светеха кръстосаните кръстове на короната. Шлемовете им блестяха на слънцето, докато яздеха. Всеки на бял кон. Стоях на прага на къщата и ги гледах с очите на дарбата си как се подреждат в редица пред мен като за парад пред Краля. Конете застинали в еднакви пози още преди командирът да е помръднал с пръст. Матрин чакаше зад тях с коня си и гледаше. Командирът се провикна към мен: „Арестувам те като проклетница. Пак като такава ще бъдеш екзекутирана.“ — Ейди извърна поглед от виденията на спомените си. Очите й срещнаха очите на Зед. — А аз си мислех за Пел. Моя Пел. — Лицето й отново се вкамени като желязна маска. — Нито един меч не успя да излезе от ножницата си, нито една стрела не излетя, нито един крак не докосна земята, преди да умрат. Покосих цялата редица от ляво на дясно, един по един, дадох всичко от себе си, за всеки един. Бях бърза като мисълта. Бум. Бум. Бум. Всички, без командира. Той стоеше с каменно лице на своя бял кон, а навсякъде около него падаха трупове в ризници. Когато свърших, когато заглъхна и последният щит, паднал на земята, вдигнах очи към него. „Оръжието, казах му, е напълно безполезно срещу истинската проклетница. Или чародейка. То може да се използва единствено срещу невинни хора.“ След това му казах, че искам да занесе едно съобщение от мен за Краля, от чародейката на име Ейди. Със спокоен глас той попита какво е съобщението. Казах му: „Предай му, че ако изпрати след мен още войници от «Кръвта на братството», това ще е последният жив орден, който някога му е служил.“ Той ме изгледа напълно безстрастно, после пришпори коня си и тръгна, без да се обърне назад. — Очите й се забиха в масата. — Баба Линдел ми обърна гръб. Каза ми да напусна къщата й и никога повече да не се връщам.