Ейди зарида неудържимо, отпуснала глава между дланите си. Зед се приближи до нея и я прегърна, а тя зарови главата си в раменете му. Той я погали по косата, опитвайки се да я успокои. Напразно.
— Не е съвсем така, скъпа госпожо, не е съвсем така!
Тя продължаваше да ридае, заровила лице в робата му.
— Мислиш се за много умен ли, магьоснико? Не бъдеш чак толкова умен! Не бъдеш!
Зед коленичи пред стола й, хвана я за ръцете и се вгледа в сломеното й от скръб лице.
— Достатъчно умен съм, за да разбера, че чрез свой агент Пазителят е помрачил радостта ти от победата в борбата срещу него.
— Но аз…
— Ти си се съпротивлявала. Отвърнала си на ударите не защото ти е доставяло удоволствие, а защото те е боляло. Не защото си искала да помогнеш на Пазителя.
Тя сбърчи вежди, опитвайки се да спре сълзите си.
— Бъдеш сигурен? Достатъчно сигурен, за да се довериш на човек като мен.
Зед се усмихна.
— Напълно сигурен. Може и да не знам всичко, но знам, че ти не си агент на Пазителя. Ти си жертва, а не престъпница.
Ейди разтърси глава.
— Де да бях и аз толкова сигурна.
— След като Матрин умря, ти продължи ли да убиваш? Търсеше ли отмъщение над невинни хора?
— Не, разбира се, че не!
— Ако беше проклетница, щеше да подчиниш всичко у себе си на Пазителя, на неговите желания; щеше да нараняваш всеки, който не ги изпълнява. Но той не е успял да вземе душата ти. Тя все още си е твоя. Няма от какво да се страхуваш. — Той успокоително стисна ръцете й.
Тя не се опита да го отблъсне, прие ласката му, но продължи да трепери. След малко изтри сълзите от бузите си.
— Сипи ми още малко чай. Но не ми слагай повече от онези твои шарени листенца, че ще заспя, преди да съм завършила историята си.
Зед вдигна вежди. Тя беше усетила билките му. Потупа я по рамото и се изправи на крака. Наля още чай, после придърпа стола си по-близо до нея и седна. Тя отпи голяма глътка. След това и още няколко. Чак тогава погледна към него, за да се убеди, че я слуша.
— Войната с Д’Хара беше страшна, но краят й се виждаше. Чувствах, че границата се издига. Чувствах, че навлиза в нашия свят.
— Значи си тук скоро след като границата беше вдигната.
— Не. Преди това бях при още няколко жени, за да се уча. Някои от тях ми казаха туй-онуй за костите. — Тя извади изпод робата си малка огърлица. Опипа малката кръгла кост, от двете страни на която имаше жълти и червени мъниста. Беше същата като онази, която му беше дала, за да премине безпрепятствено през просеката. Той все още я носеше около врата си.