— Аз причиних повече зло, отколкото човек като теб може да си представи.
Зед кимна.
— Така е. Нека ти разкажа една малка история. Веднъж бях влюбен. Както ти в Пел. Тя се казваше Ерилин. Времето, което прекарвах с нея, беше като твоето с Пел. Споменът ми за нея е един от най-приятните в живота ми. — Усмивката му избледня. — Докато Панис Рал не изпрати след нея четворка.
Ейди го стисна за ръката.
— Зед, не е нужно да…
Той удари с юмрук по масата така, че чашите подскочиха.
— Не можеш да си представиш какво направиха с нея мъжете от четворката. — Той се наклони напред, лицето му почервеня под бялата коса, стисна зъби. — Тръгнах след тях. В сравнение с онова, което направих на всеки един от тях, твоята история с Матрин е детска игра. Опитах се да стигна до Панис Рал, но тъй като не успях, тръгнах след войниците му. Срещу всеки убит от тебе, Ейди, лежат хиляда от онези, които убивах аз. Дори хората, които бяха на моя страна, се плашеха от мен. Бях се превърнал в полъха на смъртта. Направих всичко, за да спра Панис Рал. Може би дори повече от необходимото. — Той седна обратно на стола си. — Ако на този свят все още съществува нещо като добродетелен мъж, то ти със сигурност не седиш с него на масата в момента.
— Направил си единствено онова, което си бил длъжен да направиш. Това не намалява добродетелността ти.
Той повдигна вежда.
— Мъдри думи, казани от мъдра жена. Може би и ти ще се вслушаш в тях.
Ейди замълча. Зед сложи ръце на масата и започна да си играе с чашата, търкаляйки я между дланите си.
— Все пак аз съм бил малко по-щастлив от теб. Прекарах повече време с моята Ерилин. И не загубих дъщеря си.
— Панис Рал не се ли опита да убие и дъщеря ти?
— О, напротив. Той точно така си мислеше… Хвърлих… хвърлих смъртно заклинание. За да ги накарам да си помислят, че са я видели мъртва. Това беше единственият начин да я защитя, да ги накарам да спрат, да не продължават, докато наистина успеят.
— Смъртно заклинание… — Ейди прошепна някаква молитва на родния си език. — Това е опасна мрежа. Не бих те упрекнала, че си го направил, щом си имал достатъчно основателна причина, но подобно нещо не остава незабелязано от духовете. Имал си късмет, че се е получило и че си я спасил. Имал си наистина голям късмет, че добрите духове бъдат с теб в този ден.
— Сигурно понякога е много трудно да се каже от коя страна на късмета гледа човек. Отгледах я без майка. Порасна красива млада жена, когато се случи. Когато изпратих магьосническия огън през границата, Мрачният Рал беше застанал до баща си. Беше там, когато огънят го обгори. Той прекара младите си години в учене, за да може да довърши онова, което баща му не успя. През всичките тези години той трупаше мъст. Той се научи да преминава границата; идвал е в Средната земя, без аз изобщо да разбера.
Изнасили дъщеря ми.
Не знаеше коя е тя. Всички мислеха, че дъщеря ми е умряла, иначе той със сигурност щеше да я убие. Но й причини много мъка. — Зед стисна дланите си. Чашата изпращя в ръцете му, но за негова изненада не се поряза. Ейди не каза нищо.
— След всичко това аз я отведох в Западната земя, за да я скрия и да мога да я защитавам. Не знам дали е било лошата съдба или просто нещастна случайност, но тя умря. Умря в дома си по време на пожар. Тогава мислех, че има твърде много ирония в това нещастно стечение на обстоятелствата. Така и не разбрах със сигурност какво точно се е случило. Може би все пак добрите духове не са били толкова благосклонни към мен, когато направих смъртното заклинание.
— Съжалявам, Зед — каза Ейди съвсем нежно с грубия си глас.
Той махна с ръка.
— Но поне ми остана момчето й. — Той зарови пръст в листенцата на дъното на чашата си. — Синът на Мрачния Рал. Изчадието на един от агентите на Пазителя. Но и син на моята дъщеря, мой внук. Той няма никаква вина за престъпленията, довели до неговото раждане. Той е добро момче. — Зед я погледна изпод вежди. — Ти дори го познаваш. Казва се Ричард!
Ейди се наведе напред.
— Ричард? Ричард е твой… — Тя се облегна назад и поклати глава. — Магьосниците и техните тайни! — Намръщи се, но постепенно лицето й омекна. — Вероятно си имал сериозна причина да пазиш тайна като тази. Ричард наследил ли е дарбата?
Зед кимна и повдигна вежди.
— Да. Това беше една от причините, поради които го скрих в Западната земя. Страхувах се, че я е наследил, но тъй като не бях сигурен, исках да го предпазя от всякакви опасности. Както знаеш, Пазителят преследва най-яростно родените с дарба. Знаех, че ако започна да го уча да използва дарбата си, ще привлека върху него неприятелски очи. Исках да порасне, да има силен характер, преди да го подложа на изпитания и чак тогава, ако се убедя, че е наследил дарбата, да започна да го обучавам. Понякога си мислех, че би било по-добре, ако не притежава дарбата. Но уви, той я притежава. Дори вече я употреби, за да спре Мрачния Рал. Ричард използва магия. — Той се наведе към Ейди. — Подозирам, че е наследил дарбата от двамата си дядовци и от баща си. От съвсем различни типове магьосници.