Зед приглади робата си и се поизпъчи.
— Не разполагах с излишно време, за да обмислям внимателно всичко. Нападна ни смехавец. Трябваше да бягаме…
Ейди обикаляше нервно наоколо.
— Аха, смехавец, значи. Пълен си с прекрасни новини, старче! — Тя заби пръсти под брадата му. — Това обаче не е извинение. Въпреки всичко не трябваше…
— Какво не трябваше? Не трябваше да го докосвам, така ли? Трябваше да позволя на смехавеца да го докосне, така ли?
— Смехавците бъдат убийци. Те не бъдат изпратени тук за Камъка.
Зед също заби пръст в нея.
— А, така значи? Толкова ли си сигурна? Толкова сигурна, че да си готова да рискуваш всичко заради него? Ами ако беше сгрешила, тогава какво? Тогава Пазителят щеше да грабне Камъка и да направи с него каквото си поиска? Толкова ли си сигурна, Ейди?
Тя дръпна ръката си от него и се загледа в намръщеното му лице.
— Не. Мисля, че не! Вероятно си прав. Сигурно бъде шанс смехавецът да вземе Камъка. Сигурно си направил единственото възможно нещо. — Тя размаха пръст пред лицето му. — Но да го окачиш на врата на едно дете…
— А къде според теб трябваше да го скрия. В джоба си ли? В джоба на един магьосник? В джоба на човек, който притежава дарбата? Та нали това е първото място, където ще го потърси Пазителят? Или може би искаш да го скрия на място, което единствено аз знам, и когато агентите на Пазителя се доберат до мен по някакъв начин и ме накарат да проговоря, да им изпея къде съм го сложил, за да могат те да дойдат да си го вземат, а?
Ейди скръсти ръце и от устата й излезе сподавено проклятие. Накрая лицето й се отпусна.
— Добре, може би…
— Може би, вятър! Нямах друг избор. Това беше отчаяна постъпка. Направих единственото възможно нещо при онези обстоятелства.
Тя направи уморена гримаса, а после кимна.
— Бъдеш прав, магьоснико. Направил си най-доброто, което си могъл. — Тя го потупа по рамото. — Колкото и глупаво да е то — добави тя едва чуто. Бутна го лекичко към стола. — Сядай! Искам да ти покажа нещо.
Зед се отпусна на стола и я проследи с поглед, докато тя закуцука към една от етажерките на стената.
— Вероятно бих постъпил другояче, Ейди — тъжно каза той, — ако имах възможност.
Ейди кимна.
— Знам… — Тя спря и се обърна. — Смехавец, казваш?
Зед потвърди.
— Бъдеш сигурен, че си видял смехавец?
Той изви вежди.
— Разбира се, че съм сигурен!
— Смехавците бъдат убийците на Пазителя. Те бъдат праволинейни и изключително опасни, но не са особено умни. Трябва да имат нещо, по което да познаят онзи, след когото са изпратени, някакъв начин да го открият. Те не бъдат много добри в търсенето, особено тук, в нашия свят. Откъде е знаел Пазителят къде бъдеш ти? Откъде смехавецът е знаел как да те открие? Откъде е бил сигурен, че преследва именно теб?
Зед сви рамене.
— Не знам! Аз стоях близо до мястото, където бяха отворени кутиите. Но беше минало известно време. Нямаше откъде да знае, че съм още там.
— Ти унищожи ли смехавеца?
— Да.
— Това бъде добре. Пазителят не би си направил труда да изпрати друг. Не и след като си доказал, че можеш да се справиш с него.
Зед вдигна ръце.
— Ами да, това си е направо прекрасно! Смехавците биват изпратени да премахнат всяка заплаха за Пазителя. Вероятно този е бил изпратен, за да спаси Пазителя от мен, така както проклетниците е трябвало да го освободят от теб. Имаш право, той няма да изпрати друг, не и след като му доказах, че мога да се справя със смехавците. Следващия път ще изпрати нещо по-страшно.
— Ако наистина ти бъдеш целта. — Тя докосна с пръст долната си устна, мърморейки си под носа. — Къде бъде Камъкът, когато го намери?
— Точно до кутията, която Рал отвори.
— А къде се появи смехавецът?
— В същата зала, в която бяха кутиите и Камъкът.
Ейди поклати глава озадачено.
— Може би си прав, че е дошло да вземе Камъка. Но ми се струва нелогично един смехавец да бъде изпратен за това. Чудя се как те е открил. — Тя се приближи до рафтовете. — Трябвало е нещо да го води.
Повдигайки се на пръсти, тя надзърна в дъното на единия от рафтовете, разбута внимателно предметите по-напред и най-накрая стигна до онова, което търсеше. Взе го в ръка, върна се обратно при Зед и внимателно остави предмета на масата. Беше малко по-голям от кокоше яйце, овален, потъмнял с годините, покрит с дебел слой патина, която във вдлъбнатините ставаше кафяво-черна на цвят. Представляваше изкусно изработена фигурка на зловещ звяр, свит на топка, но с искрящи очи, които те следят неотлъчно, независимо къде се намираш. Приличаше на изработен от кост и беше много, много стар.