— Хайде! Трябва да се махаме оттук!
— Не мога изоставя така къщата си, тук има толкова скъпоценни неща.
— Взимай каквото можеш и да изчезваме!
— Ти вземи кръглата кост, която ти показах.
Зед се опита да стигне до ъгъла, но чудовището затътри след него огромните си крака и посегна с ужасните си нокти. Магьосникът отвърна, запращайки срещу него всички видове магия, които познаваше. Преди да е успял да му стори каквото и да било, усети как губи сили и не може да направи абсолютно нищо. Нямаше накъде да отстъпва повече.
— Ейди, трябва да се махаме! Незабавно!
— Не можем да оставим тук костта! Тя бъде много важна за воала на отвъдния свят. — Тя се втурна към ъгъла, Зед се опита да я спре, но не успя. Звярът я настигна с острите си нокти и раздра ръката й. Тя изкрещя, залитна към стената и се строполи по очи на пода. Около нея нападаха кости.
Зед докопа края на робата й и я дръпна към себе си. На милиметри от главата му профучаха остри нокти. Ейди се опита да се освободи от Зед, за да опита отново да вземе кръглата кост.
Скринът отстъпи назад, отново надавайки безгласния си рев. Изправи се в цял ръст, при което покривът се разхвърча на парчета. В къщата се посипа дъжд от керемиди и разтрошени греди. Ноктите яростно деряха дървените стени. Острите зъби се впиваха в тавана. Зед дръпна Ейди към вратата, а тя яростно се съпротивляваше.
— Тук бъдат неща, които трябва да взема! Важни неща! Неща, които търсих цял живот!
— Нямаме време, Ейди! Вече е късно да ги спасим!
Тя се отскубна от ръцете му и отново се втурна към костената фигурка. Чудовището се надвеси над нея. Зед изпрати срещу нея магия, която я дръпна рязко назад. Той я сграбчи в двете си ръце и се метна през прага миг преди една остра лапа да се забие в стената над главите им.
Изправиха се на крака. Зед се впусна да бяга, дърпайки я след себе си, докато Ейди продължаваше да се съпротивлява. Тя се опита да му въздейства с магия, но той успя да я отблъсне. Нощният въздух щипеше лицата им. От устите им излизаха облачета, докато двамата продължаваха да бягат, борейки се един с друг.
Ейди надаваше писъци като майка, която гледа как пред очите й разсичат на парчета собственото й дете. Ръцете й, едната обляна в кръв, се протягаха към къщата.
— Моля те! Нещата ми! Не бива да ги оставям! Ти не разбираш! Те бъдат важни, пълни с магия!
Чудовището срути предната стена на къщата и се устреми към тях.
— Ейди! — Той дръпна рязко главата й към себе си. — Тези неща няма да ти послужат, ако си мъртва! Когато се отървем от това чудовище, ще се върнем да ги приберем!
Гърдите й се повдигаха бясно. По лицето й се стичаха сълзи.
— Моля те, Зед! Моля те! Костите ми! Ти не разбираш, те са много важни! Магически са! Могат да ни помогнат да възстановим воала! Ако попаднат в чужди ръце…
Зед подсвирна на коня си, без да спира. Продължаваше да я дърпа след себе си, а тя все не спираше да се противи.
— Зед, моля те, не ми причинявай това! Не ги оставяй!
— Ейди, ако умрем, няма да можем да помогнем на никого.
Конят дотърча в галоп и спря пред тях. Очите й не се отделяха от къщата, откъдето се чуваше пукот и трясък. Зед грабна поводите на кобилата и се хвърли на гърба й, без да изпуска Ейди.
— Хайде, момичето ми, полети като вятъра!
Изпод копитата й излетяха прах и камъчета. Зед яздеше приведен напред, а Ейди увисваше ту от едната, ту от другата му страна. Скринът ги следваше по петите и очевидно беше бърз колкото кобилата. Добре поне, че не беше по-бърз. Зед чуваше щракането на челюстите му. Конят летеше като стрела. Зед се запита кой ли ще се окаже по-издръжлив. Опасяваше се, че знае отговора.
Двадесет и четвърта глава
Ричард отвори очи.
— Струва ми се, че някой идва.
Сестра Вирна седеше от другата страна на малкия огън и пишеше нещо в книжката, която обикновено носеше пъхната в колана си. Погледна го изпод вежди.
— Докоснал си своя Хан, нали?
— Не — призна Ричард. Краката му бяха изтръпнали. Бе стоял в тази поза сигурно повече от час. — Но ти казвам пак — някой идва насам.
Правеха това всяка вечер. И този път не бе по-различно от предишните. Той сядаше и си представяше меча върху черен фон и се опитваше да достигне до онова място в себе си, което сестрата твърдеше, че е вътре в него, но което той така и не успяваше да открие. През това време тя го наблюдаваше или си записваше нещо в книжката, или пък докосваше собствения си Хан. След като веднъж успя да визуализира меча върху черния квадрат с бял кант първата вечер, повече не се получи. Той не гореше от желание да се озове отново в същия кошмар.