— Започвам да си мисля, че не мога да докосна своя Хан. Правя всичко, което мога, а нищо не се получава.
Сестра Вирна вдигна книгата към очите си и спря да пише.
— Вече ти казах, Ричард, това изисква време. Все още не си натрупал достатъчно практика. Не се отчайвай. Всичко с времето си.
— Сестро Вирна, пак ти казвам — някой идва насам.
Тя продължи да пише.
— Щом още не си успял да докоснеш своя Хан, откъде знаеш това, а?
— Нямам представа. — Той прекара пръсти през косата си. — Прекарах доста години сам в гората. Понякога просто мога да почувствам нещо, което е наблизо. Ти не усещаш ли, когато някой се приближава? Не усещаш ли, когато някой те гледа?
— Само с помощта на Хан — каза тя и продължи да пише.
Ричард се вгледа в безчувственото й лице, осветено от играещите пламъци.
— Сестро Вирна, ти каза, че вървим из опасни земи. И аз ти казвам, че някой идва към нас!
Тя прелисти книгата и присви очи, за да вижда по-добре на слабата светлина.
— И откога знаеш това, Ричард?
— Казах ти го веднага, след като го усетих. Съвсем отскоро.
Тя отпусна четивото в скута си и вдигна очи.
— И твърдиш, че не си успял да докоснеш своя Хан, нали? Че още не си почувствал нищо вътре в себе си? Никаква сила? Не си видял никаква светлинка? Не си почувствал присъствието на Създателя? — Тя присви очи. — По-добре не ме лъжи, Ричард. По-добре никога не ме лъжи за това дали си докоснал своя Хан.
— Сестро Вирна, ти изобщо не слушаш какво ти говоря! Някой идва!
Тя затвори книгата.
— Ричард, откакто започна да правиш упражненията, знам, че някой идва.
Той я погледна с изненада.
— Тогава защо си седим тук и бездействаме?
— Не е вярно, не бездействаме. Ти се учиш да докосваш своя Хан, а аз си върша работата!
— Но защо не ми каза нищо? Нали ме предупреди, че тези земи са пълни с опасности.
Сестра Вирна въздъхна и напъха книжката обратно в колана си.
— Защото това, което идва, е все още на голямо разстояние. Нямаше какво друго да направим, освен да си продължим работата. Ти имаш нужда от тези упражнения. Трябва да продължаваш да опитваш, докато най-накрая успееш да докоснеш своя Хан. — Тя поклати глава примирено. — Но ми се струва, че сега си твърде възбуден, за да можеш да продължиш. Те са на десетина-петнадесет минути от нас; може би е време да започнем да си стягаме багажа.
— Но защо чак сега? Защо не тръгнахме още когато разбра, че някой приближава?
— Защото бяхме забелязани. А щом е така, няма начин да им избягаме. Това е тяхната земя. Не можем да ги надхитрим. Вероятно ни е открил часовой.
— Тогава защо искаш да си събираме нещата и да се готвим да тръгваме?
Тя го изгледа така, сякаш той е безнадеждно тъп.
— Защото не можем да прекараме нощта тук, след като ги убием!
Ричард скочи на крака.
— Да ги убием ли? Още не знаеш кой идва, а вече си готова да го убиеш!
Сестра Вирна стоеше неподвижна и продължаваше да го гледа в очите.
— Ричард, направих всичко възможно, за да избегна това. Досега срещнали ли сме някого? Не! Макар че тези земи са истински мравуняк от хора, не сме срещнали абсолютно никого. Направих всичко възможно и с помощта на моя Хан да избегнем контактите. Положих всички усилия, за да нямаме неприятности. Но понякога дори да даваш най-доброто от себе си, не можеш да се спасиш от проблемите. Нямам желание да убивам никого, но те идват към нас именно с това намерение.
Ричард чак сега си даде сметка защо пътят им правеше такива странни извивки. Разбра защо заобикаляха толкова много.
Пътуваха вече седмици. Без да му казва каквото и да било, тя го водеше първо по един път, после по друг, понякога се връщаха обратно, но неизменно на югоизток.
Пустеещата земя ставаше все по-скалиста и безлюдна. Той не й бе задавал никакви въпроси, защото се съмняваше, че ще получи отговор, пък и не го интересуваше особено. Както и да го убеждаваше Сестрата, той си оставаше неин затворник.
Ричард почеса наболата си брада и започна да зарива огъня с пръст. Нощта беше гореща, също както и предишните няколко. Запита се какво ли става със зимата.
— Дори не знаем кои са! Не можем да убиваме всеки, изпречил се на пътя ни.
— Ричард. — Тя сключи ръце. — Не всички Сестри, които се опитват да се върнат в Двореца, успяват. Много от тях намират смъртта си, докато прекосяват тези земи. Както знаеш, ние бяхме три. Сега съм сама. А това не е особено обещаващо.
Конете се разцвилиха и започнаха нервно да мятат глави насам-натам, като в същото време риеха с копитата си в прахта. Той по навик провери дали мечът му е на мястото си.