— Допусна грешка, Сестро, като не направи нищо, за да избягаме веднага след като си ги усетила. Ако ще се бием, предпочитам да е след като сме опитали всичко друго. А ти дори не си направи труда.
Без да отпуска ръцете си, тя продължаваше да го гледа. Гласът й беше мек, но непреклонен.
— Тези хора идват с намерението да ни убият, Ричард. И теб, и мен. Ако се опитаме да бягаме, ще привлечем вниманието на останалите и за съвсем кратко време тук ще се съберат стотици, дори хиляди хора, които ще се опитат да ни спрат. Прецених, че е по-добре да не бягаме, за да окуражим онзи, който приближава насам, да се опита сам да се справи с нас и по този начин да избегнем по-голямата заплаха.
— Няма да убивам хора заради теб, Сестро Вирна!
Докато си разменяха гневни погледи, се чу писък. Женски писък. Вгледаха се в тъмнината, напразно опитвайки се да зърнат нещо край скалите или да разберат откъде идва викът. Нищо не се виждаше, но писъците приближиха.
Ричард престана да зарива огъня и хукна към конете. Опита се да ги успокои, говореше им, потупваше ги по вратовете. Онова, което казваше Вирна, не го интересуваше. Той нямаше никакво намерение да убива хора заради нея. Сигурно е полудяла, щом не направи нищо, за да избягат.
Може би искаше да се бият, за да види на какво е способен той. Непрекъснато го наблюдаваше, сякаш той бе буболечка в кутия. Непрекъснато го питаше едно и също нещо — дали е успял да докосне своя Хан. Каквото и да е това Хан, Ричард така и не можеше да се добере до него. Освен може би първия път.
Той се запъти към седлата, като се опитваше да събере всичките им неща, но в нощта отново отекнаха виковете на жена. С развята назад пелерина тя тичаше с последни сили.
— Моля ви! — плачеше тя. — Моля ви, помогнете ми! Моля ви, не им позволявайте да ме хванат!
Разпуснатите й коси падаха назад върху гърба. По лицето й беше изписан такъв страх, че по гърба на Ричард полазиха тръпки. Тя се строполи на земята в краката му. Той я вдигна за ръцете. Прашното й лице беше плувнало в сълзи и пот.
— Моля ви! — изхлипа тя и го погледна с тъмните си очи. — Моля ви, не им позволявайте да ме хванат! Не можете да си представите какво искат да направят с мен тези мъже.
Ричард изведнъж си припомни Калан, която бягаше от четворката. Спомни си колко изплашена беше тя и как се бе обърнала към него с почти същите думи: „Не можете да си представите какво искат да направят с мен тези мъже.“
— Не се страхувай. Тук си в безопасност.
Жената простря ръце напред и го прегърна. Тъмните й очи се впиха в неговите. Тя се отпусна в ръцете му.
Отвори устата, като че да каже нещо, но се чу само някакво хриптене и тялото й потрепери. От очите й излетяха искри. Тялото й натежа в прегръдката му.
Ричард вдигна поглед към Сестра Вирна, която с безизразно лице извади сребърния нож от гърба на жената. Той усети как тялото се изхлузва от ръцете му. Жената се свлече по гръб на земята.
В нощта отекна звън на метал. Мечът на истината бе вече във въздуха.
— Какво ти става? — изсъска Ричард. — Ти току-що уби тази жена.
Сестра Вирна също го погледна с гневен поглед.
— Стори ми се каза, че не спазваш тези глупави предразсъдъци да не се убиват жени.
Гневът на меча пулсираше в тялото му, напирайки да излезе навън.
— Ти си луда.
Той беше готов да я намушка всеки момент. Острието на меча се повдигна.
— Преди да си помислиш да ме убиеш — каза Сестра Вирна с премерен глас, — по-добре се замисли дали не правиш ужасна грешка.
Ричард не й отговори. От гняв не можеше да каже нито дума.
— Погледни ръката й, Ричард!
Той сведе поглед към безжизненото тяло. Ръцете й бяха скрити под дебелата вълнена пелерина. С острието на меча той повдигна единия край и в ръката, пъхната под него, блесна нож. Острието му завършваше с тъмно петно.
— Успя ли да те одраска с ножа?
— Не, защо? — Гърдите на Ричард все още се повдигаха гневно.
— Ножът е намазан с отрова. Една драскотина и си мъртъв.
— Защо мислиш, че е бил предназначен за мен? Може би се е надявала да се защити от преследвачите си.
— Никой не я преследва. Тя е часовой. Все ми повтаряш да престана да се държа с теб като с дете, Ричард. Щом не искаш да го правя, престани да се държиш така. Познавам тези хора, знам как действат. Тя искаше да ни убие.
Ричард стисна здраво зъби.
— Можехме да избягаме, преди да ни е нападнала.
Вирна кимна.
— Да, и вече отдавна да сме мъртви. Казах ти, Ричард, познавам тези хора. В Дивото живеят какви ли не странни птици. Хиляди. И всеки от тях е готов да ни убие при пръв удобен случай. Ако я бяхме оставили да се свърже с другите от своя народ, те със сигурност щяха да ни убият за нула време. Не позволявай яростта на меча да затваря очите ти. Жената държеше в ръката си отровен нож. Отпусна се в ръцете ти с намерението да е достатъчно близо до теб, за да го употреби. И ти й позволи да го направи абсолютно лекомислено. Къде са преследвачите й? — Тя посочи с ръка наоколо. — Както виждаш, няма никой. Ако имаше, досега да бях разбрала, моят Хан щеше да ме предупреди. Тя беше сама. Току-що ти спасих живота, Ричард.