Той прибра Меча на истината в ножницата.
— Не очаквай особени благодарности от мен, Сестро Вирна!
Вече не знаеше в какво да вярва. Знаеше само, че му е писнало от магии, че е изморен да среща смъртта на всяка крачка край себе си.
— Какъв е този нож, който държиш в ръкава си? Каква е тази светлина в очите на всеки, когото убиваш с него?
— Нарича се дакра. Предполагам, че би могъл да се сравни с това отровно острие, с което си служи тя. Когато намушкаш някой с него, той не умира от раната си; дакра изсмуква искрата на живота. — Тя сведе очи. — Болезнено е да отнемеш нечий живот. Но понякога наистина се налага. В този случай това бе единственото, което можеше да се направи, за да се спасим. Ако искаш вярвай, ако искаш — не.
— Не знам дали е така, Сестро Вирна, но съм сигурен, че го правиш без никакво колебание, без дори да се опиташ да помислиш за някакъв друг изход. — Ричард се обърна и тръгна. — Отивам да я погреба.
— Ричард. — Тя приглади дрехата си. — Надявам се да разбереш и да не изтълкуваш погрешно действията ни, но когато стигнем в Двореца, ще трябва да ти отнемем Меча на истината. За твое добро.
— Но защо? Това в никакъв случай не би могло да е за мое добро!
Тя отново сключи ръце.
— Онова пророчество, за което вече говорихме, в което се казва: „Той е онзи, който носи смърт, и сам ще се назове така“, е много опасно пророчество. По-нататък то продължава с това, че онзи, който притежава меча, е способен да извика смъртта, да извика миналото в настоящето.
— Какво означава това?
— Не знаем.
— Пророчества — измърмори той. — Пророчествата са просто глупави гатанки, Сестро. Обръщаш им прекалено голямо внимание. Сама признаваш, че не ги разбираш, и въпреки това се опитваш да ги следваш. Само един глупак може да следва сляпо нещо, което не разбира. Ако това е вярно, значи аз бих могъл да извикам смъртта и да върна живота на тази жена.
— Ние знаем много повече за пророчествата, отколкото предполагаш. Мисля, че би било най-добре да вземем меча от теб, просто да го държим на сигурно място, докато успеем да разберем по-добре това пророчество.
— Сестро Вирна, ако някой отнеме тази дакра от теб, пак ли ще си останеш Сестра?
— Разбира се, дакра е само инструмент, който ни помага да си вършим работата. Не той прави от нас онова, което сме.
Той се усмихна студено.
— С Меча на истината е същото. Със или без него, аз си оставам Търсач. Без него няма да бъда по-малко опасен. Това, че ще ми го отнемете, няма да ви спаси.
Тя стисна юмруци.
— Не е съвсем същото.
— Няма да ми отнемете меча — каза Ричард с равен глас. — Нямаш представа колко го ненавиждам, колко мразя всяка магия. Но въпреки това този меч ми бе даден, когато получих името Търсач. Даден ми бе, за да бъде мой, докато аз реша, че искам да го нося. Аз съм Търсачът и аз, а не ти, нито който и да било друг, ще реша кога ще го сваля.
Тя присви очи.
— Получил си името Търсач? Не си намерил меча? Не си го купил отнякъде? Бил ти е даден от магьосник? Получил си името Търсач? Истински Търсач? От магьосник?
— Да!
— Кой магьосник?
— Вече ти казах — Зедикус Зу’л Зорандер.
— Това ли беше единствената ви среща, когато ти даде меча?
— Не. Живял съм с него през целия си живот. Всъщност Зед ме отгледа. Той ми е дядо.
Настъпи мъртвешка тишина.
— И той ти е дал името Търсач, защото не е искал да те научи да управляваш дарбата си, така ли? Не е искал да станеш магьосник?
— Да е отказал! Когато разбра, че притежавам дарбата, как ли не ме моли да ме учи, толкова искаше да стана магьосник.
— Предлагал ти е да те научи! — прошепна тя.
— Точно така! Казах му, че не искам да ставам магьосник!
Нещо не беше съвсем наред. Тя изглеждаше объркана.
— Каза, че предложението му винаги ще е в сила. Защо питаш?
Тя несъзнателно стискаше ръцете си.
— Ами… просто защото е малко необичайно. Много неща, свързани с теб, звучат необичайно.
Ричард не знаеше дали й вярва. Запита се дали щеше да му е нужна яката, дали Зед можеше да му помогне без нея.
Но нали Калан настоя да я носи. Искаше да го пропъди надалеч. Сърцето му се сви от болка.
Мечът беше единственото, което му остана от Зед. Магьосникът му го беше дал още докато бяха в Западната земя, у дома. Колко му липсваше неговият дом, неговите гори. Мечът беше единственото нещо, което го свързваше със Зед, с дома.