— Сестро, получих името Търсач и заедно с това този меч. Ще нося и името, и меча, докогато аз преценя. Сам ще реша дали е дошло време да го махна. Ако искаш да го вземеш, можеш да опиташ още сега. Но направиш ли го, трябва да знаеш, че единият от двама ни ще умре. Хич не ме е еня кой ще бъде. Но съм убеден, че битката ще е на живот и смърт. Мечът е мой по право и не можеш да ми го вземеш. Не и преди да си отнела и последната искрица живот в мен.
Някъде много далеч се чу ревът на умиращо животно. После отново настъпи мъртвешка тишина.
— След като си получил меча, а не си го намерил или купил, тогава можеш да го задържиш. Няма да ти го отнема. Не мога да говоря от името на другите Сестри, но ще се опитам да бъде така, както искаш. Онова, което ни интересува, е дарбата ти. Задачата ни е да те научим да владееш магията на дарбата си. — Тя се изправи сама и му хвърли толкова заплашителен поглед, че Ричард изпита внезапно желание да отстъпи назад. — Но ако още веднъж го насочиш срещу мен, ще те накарам да съжаляваш за деня, в който Създателят ти е дал първата глътка въздух. — Сестрата стисна зъби. — Разбрахме ли се?
— Какво толкова важно има в мен, че си готова да убиваш, за да ме задържиш при себе си?
Леденото изражение на лицето й бе много по-страшно от всеки крясък, с който би могла да се нахвърли върху него.
— Нашата работа е да помагаме на всички, които притежават дарбата, защото тя е дадена от Създателя. Ние служим на Създателя. И за Него сме готови да умрем. Заради теб загубих две от най-верните си приятелки. Вечно ще скърбя за тях. Тази нощ трябваше да убия една жена и тя може да не е последната, докато стигнем в Двореца.
Ричард чувстваше, че е по-добре да не казва нищо, но не можа да се стърпи. Не можа да сдържи гнева си.
— Не се опитвай да прехвърляш вината си върху мен, Сестро.
Лицето й стана моравочервено и това пролича дори на оскъдната лунна светлина.
— Опитвам се да бъда търпелива с теб, Ричард, давам ти повече свобода, защото си живял съвсем различен живот. Защото си бил захвърлен в един свят, от който се страхуваш, защото не го познаваш. Но търпението ми започва да се изчерпва. Полагам огромни усилия, за да не виждам мъртвите тела на приятелките си в очите ти. Да не си спомням за тях, докато ми говориш колко съм безсърдечна. Опитвам се да не мисля за това, че ги погреба ти, а не аз, за това че не можах да се помоля над пресните им гробове. Има неща, които са извън схващанията ми, извън очакванията ми, извън онова, в което вярвам. Ако зависеше от мен, щях да уважа желанието ти да свалиш Рада’Хан и щях да те оставя да умреш в лудост и страшни болки. Но не зависи от мен. Само Създателят може да реши.
Гневът му утихна.
— Сестро Вирна, съжалявам. — Би предпочел хиляди пъти тя да крещи. Това е много по-поносимо от спокойния гняв и тихото негодувание.
— Гневиш се, когато се отнасям с теб като с дете, а не като с голям мъж. Но досега не си ми дал повод да променя държанието си. Знам докъде си стигнал в уменията си и колко още път ти остава. В своето пътешествие ти си все още едно бебе, което се съдира от плач да му бъде дадена свобода, въпреки че все още не се е научило да ходи. Яката, която носиш на врата ти, може да те контролира. Но може и да ти причинява болка. Много силна болка. Досега избягвах да го правя, опитвах се по други начини да те насърчавам да направиш онова, което трябва да се направи. Но наложи ли се, трябва да знаеш, че няма да се поколебая да я използвам. Създателят ми е свидетел, че опитах всичко друго. Скоро ще се озовем в земя, много по-опасна от тази. Ще се наложи да преговаряме с хората, които я обитават. Сестрите имат много старо споразумение с тях за преминаване. Ще трябва да правиш онова, което аз или те смятаме за необходимо. Трябва да ми се подчиниш, защото в противен случай ще си създадеш огромни неприятности.
Ричард отново стана подозрителен.
— Какво трябва да правя?
Тя го погледна.
— Да не ме подлагаш повече на изпитания, Ричард! Поне не тази нощ.
— Както вече ти казах, няма да получиш меча ми доброволно.
— Ние само се опитваме да ти помогнем, Ричард, но ако отново вдигнеш оръжие срещу мен, ще съжаляваш. — Тя погледна Агиел, който висеше на врата му. — Морещиците не са единствените, които умеят да причиняват болка.
Той изведнъж осъзна, че подозренията му относно методите им на обучение са на път да се оправдаят. Те наистина щяха да го обучават по начина, който използваха Морещиците. Това беше истинската причина за носенето на яката. Пак щеше да изпита болката. Сестра Вирна за пръв път му подсказа истинските им намерения, най-вероятно съвсем неволно.