Вирна втъкна малката книжка в колана си.
— Имам малко работа, преди да тръгнем. Върви да я погребеш. И се постарай да скриеш добре тялото й. Намерят ли го, ще се досетят какво се е случило и ще тръгнат след нас. И тогава ще умра за нищо. — Вирна седна до загасналия огън. Протегна ръка и той отново пламна.
— След като я погребеш, искам да се разходиш наоколо, за да поохладиш гнева си. Не се връщай, преди да си напълно спокоен. Опиташ ли се да избягаш, ще те върна с яката. — Тя го изгледа заплашително изпод вежди. — Няма да ти бъде особено приятно. Обещавам ти.
Мъртвата жена беше лекичка и той я носеше без никакви затруднения. Почти не я забелязваше, докато носеше трупа от лагера към близките скалисти хълмове. Луната беше високо и осветяваше достатъчно добре местността. В съзнанието му се щураха мрачни мисли, докато вървеше напред, препъвайки се тук-там в някой камък по пътя.
Сестра Вирна успя да го изненада с проявата на чувства. Никога досега не бе споменавала, че скърби за смъртта на Сестра Грейс и Сестра Елизабет. Не беше проронила нито дума. Ричард си мислеше, че е напълно безсърдечна. Сега усети съжаление към нея и се ядоса, задето бе избухнал. Може би щеше да се чувства по-добре, ако не му бе разкрила тази друга част от себе си. Бе по-лесно да се бунтува срещу положението си, докато я смяташе за безсърдечна.
Беше се отдалечил доста от лагера им. Озова се в центъра на хълмиста местност, заобиколен от остри скали. Разгони мрачните си мисли и се съсредоточи върху тялото, което носеше на гърба си. Сестра Вирна му бе казала, че дакра не убива, пробождайки, а като отнеме жизнената сила на човек. Но въпреки това по гърба на жената се стичаше струйка кръв, която се бе просмукала в косите й и обагрила раменете. Изведнъж почувства отвращение към трупа на жената на гърба си.
Отпусна внимателно тялото върху скалистата земя и се огледа за подходящо място. На колана си имаше закачена малка лопатка, но почвата май не бе особено подходяща за изкопаване на гроб. Дали не беше по-добре да я скрие някъде в скалите?
Докато се оглеждаше наоколо, разсеяно докосна раната на гърдите си. Нисел лечителката му бе дала мехлем, с който той се мажеше всеки ден, преди да сложи чиста превръзка. Стараеше се да не поглежда раната, не му се нравеше гледката на нечия изгаряща ръка, белязваща плътта му.
Сестра Вирна му бе казала, че вероятно сам се е изгорил в къщата на духовете или пък че наистина са призовали слугите на Безименния. Определено не беше изгаряне от огън. Беше знак, поставен от отвъдното. От Мрачния Рал.
Някак си го беше срам и не позволи на Сестра Вирна да погледне раната нито веднъж. Не искаше непрекъснато да си припомня кой всъщност е неговият истински баща. Беше обидно за Джордж Сайфър, човека, за чийто син се смяташе, човека, който го отгледа и му даде любовта си. Ричард обичаше Джордж Сайфър.
Знакът на гърдите му напомняше непрекъснато и още нещо — че той всъщност е чудовище, че Калан, заради която сложи яката, го прогони надалеч от себе си.
Ричард пропъди някакво насекомо, жужащо пред лицето му. Погледна надолу. Видя още от същите около лицето на мъртвата жена. Кръвта му замръзна в жилите още преди да усети острото жило, впило се във врата му.
Мухи кръвопийци.
Изтегли меча си в мига, в който огромната тъмна сянка се показа иззад една скала. Характерното звънтене на меча бе заглушено от мощен рев. С широко разперени криле змеят се спусна към него. За миг Ричард си помисли, че някъде по-назад се крие още един, но вниманието му моментално се съсредоточи върху непосредствено грозящата го опасност. Върху свирепите искрящи зелени очи, които не се откъсваха от него.
Беше твърде огромен, за да е дългоопашат змей? По начина, по който избягна първия удар на Ричард, личеше, че е и твърде умен. Значи е късоопашат змей, помисли си Ричард и тихичко изруга. Беше по-мършав от другите късоопашати, които бе срещал, вероятно поради оскъдната храна в пустинната местност. Но мършав или не, си беше достатъчно огромен, извисяваше се още половин човешки ръст над него.
Ричард се препъна и падна върху мъртвата жена, докато се опитваше да избегне силния удар на масивната лапа. Изправи се, яростно въртейки меча си. Остави магията да премине безпрепятствено през цялото му тяло. Острието се вряза в гладкия изопнат розов стомах. Змеят изрева яростно и отново се впусна към него, като този път го свари неподготвен и стовари отгоре му огромното си крило.
Ричард се изтърколи и скочи на крака, размахвайки меча над главата си. Острието проблясна на лунната светлина и отнесе след себе си част от крило, от което бликна кръв. Това само разяри змея още повече и той отново се впусна към него. Дълги влажни зъби се врязаха в нощния мрак. Очите блестяха свирепи и зелени. Звярът изрева оглушително, острите извити нокти се стрелнаха към него.