Магията напираше в него, жадна за кръв. Вместо да нападне, той се сви на кълбо, миг след което рязко се изправи и заби меча в гърдите на огромния космат звяр. Издърпа меча си от тялото и ушите му заглъхнаха от ужасния предсмъртен рев на чудовището.
Замахна, готов да отсече зловещата глава на змея, но той повече не го нападна. Лапите се протегнаха към ужасната рана на гърдите, тялото потръпна за миг, след което тежко се строполи по гръб.
От мрака долетя пронизителен вой. Ричард отскочи назад. Към агонизиращия в пръстта звяр се спусна дребна тъмна фигура. Мъничките крилца се опитаха да прегърнат повдигащите се неравномерно гърди.
Ричард не можеше да повярва на очите си — бебе змей.
Раненият звяр повдигна трепереща лапа, опитвайки се да погали с последни усилия рожбата си, която скимтеше над него. Пое си дъх, при което се чу гъргорещ звук, и малкият се просна по корем върху майка си. Крилете се отпуснаха безсилни. Угасващите зелени очи се впиха в малкото, след това потърсиха Ричард и го погледнаха умолително. От устата бликна кръв. Зелената светлина в погледа угасна. Тихо. Със сърцераздирателен плач малкото се опитваше да прегърне майка си.
Малко или не, то пак си е змей, помисли си Ричард. Приближи се. Трябваше да го убие. Яростта премина през тялото му. Вдигна меча над главата си.
Малкото повдигна крило над главата си, за да се предпази. Беше толкова уплашено, че не искаше да се отдели от майка си. Скимтеше от страх и мъка.
Иззад крилото се подаде ужасено мъничко личице. Погледнаха го две влажни, мигащи зелени очички. По бузите се стекоха сълзи. То не преставаше да скимти и да надава сърцераздирателни писъци.
— Милостиви духове — прошепна Ричард, — не мога да го направя.
Малкият трепереше, очите му не се откъсваха от върха на меча, забит в земята. Ричард се обърна с гръб и затвори очи. Прилоша му. От една страна, от магията на меча, която стоварваше върху него болката на убития враг, от друга, от ужасяващото нещо, което трябваше да направи.
Прибра меча в ножницата и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. После преметна мъртвата жена през рамо и се отдалечи към скалите. Чуваше скимтенето и драскането с нокти на малкия, който не се отделяше от майка си. Не можеше да го убие. Просто не можеше. Мечът сигурно нямаше да му позволи. Магията действаше само при заплаха срещу Ричард. Нямаше да го остави да убие малкия змей. Знаеше го.
Разбира се, можеше да го убие, ако острието се нажежеше до бяло, но Ричард нямаше желание да изпитва още болка. Нямаше сили да убие едно безпомощно зверче.
Докато носеше тялото на мъртвата жена все по-надалеч, скимтенето затихваше. Пусна я на земята и седна да си поеме дъх. На лунната светлина ясно се виждаше огромното тяло на змея — тъмно петно на фона на бялата скала. Виждаше се и малката тъмна фигурка отгоре му. Все още се чуваха тихите болезнени звуци. Ричард остана така известно време. Гледаше, слушаше.
— Милостиви духове, какво направих?
Духовете, както обикновено, не му отговориха.
С ъгълчето на окото си забеляза движение. Пред голямата ярка луна прелетяха два тъмни силуета. Направиха плавен завой и се спуснаха надолу. Два змея.
Ричард скочи на крака. Може би щяха да забележат малкото и щяха да му помогнат. Не след дълго си даде сметка колко е била нелепа надеждата му, че малчото ще оживее. Кой знае защо, беше започнал да изпитва симпатия към него.
Ричард се наведе. Крилатите зверове бяха доста близо, загледани в сцената долу. Закръжиха ниско над земята.
Малкият притихна.
Двата змея кацнаха на известно разстояние един от друг и прибраха крилете си. Направиха няколко предпазливи обиколки около мъртвия си събрат и малчото. Изведнъж разтвориха криле и се нахвърлиха върху бебето. Предсмъртен крясък раздра нощната тишина. Настана суматоха от крила, зловещо ръмжене и уплашени писъци.
Ричард се изправи. Много животни изяждаха малките на други от собствения си вид. Особено мъжките и особено ако храната е оскъдна. Те не бяха отишли да го спасят; имаха намерение да го изядат.
Преди да разбере какво прави, Ричард вече тичаше надолу по хълма. Тичаше, без да си дава сметка за огромната глупост, която щеше да направи. В движение изтегли меча си. Ужасените писъци на малчото му даваха криле и той тичаше с всичка сила. Дивашките звуци, които излизаха от пастта на нападателите, допълнително подклаждаха яростта на магията на меча.