С острието напред той се нахвърли върху топката от козина, нокти и крила пред себе си. Тези двата бяха по-едри от онзи, когото бе убил и потвърдиха подозренията му, че са мъжки. Те отскочиха назад и острието разсече въздуха. Отскачайки, единият змей успя да удари малкото. То продължаваше да надава ужасени писъци и не се отделяше от майка си. Други двама го наобиколиха и го нападнаха с нокти и криле. Ричард се завъртя и нанесе удар с меча. Единият змей сграбчи бебето. Ричард успя да го дръпне със свободната си ръка и веднага след това отстъпи няколко крачки назад.
Нахвърлиха се на мъртвия змей. С пронизителен крясък бебето протегна криле към трупа на майка си и се задърпа да се освободи. Изпаднали в някакъв бяс, другите два змея разкъсваха тялото на земята.
Ричард разсъди хладно: докато мъртвият змей е тук, сред скалите, малчото няма да си тръгне; но ако няма какво да го задържа тук, бебето може би ще има по-голям шанс да оцелее. То се дърпаше и пищеше в ръцете му. Макар и стигащо почти до кръста му, то беше по-леко, отколкото Ричард предполагаше.
Той се опита да ги прогони, но те бяха толкова гладни, че не биха се отделили от плячката си. Започнаха да се бият помежду си. В мъртвото тяло се впиваха озверели нокти. Ричард отново ги нападна, но този път малчото успя да се измъкне от хватката му и с крясъци се затича към майка си. Двата змея най-после успяха да си разделят плячката и отлетяха, всеки стиснал по половина от трупа.
Малкият се спря там, където допреди миг лежеше майка му, и нададе вой към бързо отдалечаващите се в небето сенки.
Задъхан и уморен, Ричард прибра меча в ножницата и се отпусна на един камък, опитвайки се да се успокои. Главата се свлече между ръцете му и от очите му закапаха сълзи.
Сигурно е полудял! Какво, за бога, прави? Рискува живота си за нищо! Не, не беше за нищо.
Вдигна глава. Малчото бе застанал върху петното кръв, където допреди миг бе лежала майката му. Потръпващите му криле висяха отпуснати надолу. Ричард усети върху себе си две големи зелени очи. Двамата дълго се гледаха.
— Съжалявам, малчо — прошепна Ричард.
Малкото направи няколко нерешителни крачки към него. По лицето му имаше сълзи. Ричард също плачеше. Змеят направи още една колеблива крачка.
Ричард протегна ръце. То го погледна и след миг с рев се отпусна в прегръдката му.
Притисна се в него. Две топли крила обгърнаха раменете му. Ричард го притисна до себе си. Докато го милваше нежно по дебелата козина, Ричард му шепнеше нещо успокоително. Рядко бе виждал по-нещастно същество от това мъниче. Същество, което изпитва толкова огромна необходимост от топлина, че е готово да падне в прегръдките на онзи, който е причинил болката му. Може пък, помисли си Ричард, да го разпознава единствено като човека, спасил го от другите два змея. Вероятно при този ужасен избор, е предпочел да види в него спасителя си. Или пък последното впечатление за него — че го спаси от това двете чудовища да го изядат — е останало най-силно.
Малчото беше останал кожа и кости. Умираше от глад. Ричард чуваше къркоренето на корема му. Слабият му дъх, макар и не особено приятен, не бе отвратителен, както при повечето змейове. Искаше му се да нахрани с нещо малкото същество, но нямаше какво да му предложи.
Откопчи ноктите му от ръкава си.
— Трябва да тръгвам. Онези двамата няма да се върнат. Опитай да си намериш нещо за ядене. Може би заек. Погрижи се за себе си. Върви.
Бебето го погледна, крилата му увиснаха надолу. Ричард тръгна, но след малко се обърна и го погледна през рамо. Малчото вървеше по петите му. Той спря.
— Не можеш да дойдеш с мен. — Вдигна ръка и се опита да го отпъди. — Върви си. Трябва да свикнеш със самотата. — Тръгна, но от време на време се обръщаше назад. Малчото го следваше. Ричард спря и този път тонът му беше по-сърдит. — Махай се! Не можеш да дойдеш с мен. Върви си!
Зверчето направи няколко несигурни стъпки, Ричард го погледна. Трябваше да погребе тялото на жената и да се прибере в лагера, преди Сестра Вирна да използва яката, за да го върне. Нямаше никакво желание да й се извинява. Знаеше, че за нея извинението не е решение. Погледна назад, за да е сигурен, че малчото не върви по петите му. Този път беше сам.
Намери тялото на жената, проснато по гръб, както го беше оставил. Забеляза с облекчение, че около него не се виждат мухи кръвопийци. Трябваше или да копае в каменистата земя, или да намери достатъчно дълбока цепнатина в скалите, за да скрие трупа. Сестра Вирна му беше обяснила убедително защо трябва трупът да се скрие много добре.