Докато оглеждаше местността, се чу плясък на криле и изведнъж пред него на земята се изтърси малчото. Гледаше го с големите си зелени очи. Ричард отново се опита да го пропъди. Но зверчето не помръдна. Ричард сложи ръце на кръста си.
— Не можеш да дойдеш с мен. Върви си!
То залитна към него и се вкопчи в крака му. Какво да прави? Не можеше да го помъкне със себе си.
— Къде са ти мухите? Нима мислиш, че ще можеш да си намериш храна без мухите кръвопийци? — поклати глава със съжаление. — Всъщност това не ми влиза в работата!
Малкото набръчкано лице се пъхна между краката му. От гърлото му се надигна ниско ръмжене. Ричард се огледа. Зверчето ръмжеше към мъртвата жена. Затвори очи и изстена. Малчото беше гладен. Дори да погребеше жената, той щеше да я изрови.
Ричард гледаше как зверчето се суети около тялото. Сестра Вирна беше наредила да се погрижи за мъртвата жена. Хората от нейния народ не бива да разберат, че жената е умряла, каза тя. Той не можеше да понесе мисълта, че малкият звяр ще я изяде. Но дори и да я погребе, тя пак щеше да бъде изядена — от червеите. С какво червеите бяха заслужили повече от змея? През ума му минаха и други страховити неща. Хрумна му и още нещо — че кой е той, та да отсъжда, нали сам яде човешка плът. Къде е разликата? Нима е по-добър от това същество тук?
А освен това, докато малчото ядеше, Ричард щеше да се измъкне. И двамата със Сестрата щяха да са на път, преди той да е успял да ги последва. Щеше да остане сам, щяха да се отърват от него.
Ричард погледна малкото зверче, което предпазливо душеше мъртвото тяло. То дръпна лекичко ръката, сякаш за да види какво ще стане. Беше още твърде малко, за да знае какво трябва да направи. Изръмжа по-силно. От гледката на Ричард му се повдигна.
Зъбите му пуснаха ръката. То се обърна и погледна Ричард, като че искаше помощ. Възбудено запляска с криле. Беше гладно.
Два проблема наведнъж.
Какво толкова, нали е мъртва. Душата й вече беше напуснала тялото, така че едва ли още тъгува за него. Имаше възможност да реши два проблема наведнъж. Стисна зъби и изтегли меча.
Ритна назад гладното зверче и замахна силно, разпаряйки трупа. Малчото подскочи от радост.
Ричард забърза обратно, без да извръща поглед назад. От звуците, които се чуваха в мрака, му се повдигна. Та кой е той, че да отсъжда? Скоро стигна до лагера. Ризата му бе плувнала в пот. Мечът никога не беше тежал толкова на бедрото му. Опитваше се да забрави случилото се. Мислеше за родните си гори, за дома. Искаше да бъде пак какъвто беше някога.
Сестра Вирна тъкмо привършваше с грижите за Джесъп и се готвеше да метне седлото на гърба му. Преди да се доближи до главата на животното, изгледа Ричард изпитателно. След това се обърна и взе да говори нежно на коня си, потупвайки го по врата. Ричард оправи набързо кобилата си, а след това и Джералдин. Искаше колкото се може по-скоро да напуснат това място.
— Сигурен ли си, че няма да намерят тялото?
Ръката му за миг се вцепени върху гърба на Джералдин.
— Дори и да я намерят, няма да разберат какво се е случило. Нападна ме змей. След него се появиха още два. Разкъсаха тялото.
Тя замълча за миг.
— Стори ми се, че чух рева им. Добре, да се надяваме, че ще довършат тялото.
Ричард се опита да се съсредоточи върху работата си около конете, но Вирна отново го заговори.
— Уби ли ги?
— Единия. — Отначало мислеше да не й казва всичко, но реши, че всъщност е без значение. — Имаше и един малък. Него не убих!
— Змейовете нападат и убиват хора. Трябвало е да го направиш. Може би би било добре да се върнеш и да го довършиш.
— Не мога. Той… няма да ми позволи да го доближа.
Тя изпъшка недоволно и затегна ремъците на седлото.
— Нали имаш лък.
— Какво значение има? Защо просто не си тръгнем? То така или иначе сигурно ще умре, след като е останало само.
Тя се наведе да провери дали ремъците не стягат прекалено много коня й.
— Може би имаш право. Най-добре е да се махаме оттук час по-скоро.
— Сестро? Защо досега не сме имали проблеми със змейовете?
— Защото успявах да ги държа настрани от нас с моя Хан. Отдалечил си се прекалено далеч и затова са те нападнали.
— Значи преградата, която издига твоят Хан, може да ни защити дори и от змейовете?
— Да!
Е, поне едно полезно нещо, което можеше да се направи с тоя Хан.
— Това не изисква ли прекалено много сила? Змейовете са огромни зверове. Не е ли много трудно?
Въпросът му я накара да се усмихне леко.
— Да, змейовете са огромни и освен тях има още много животни, които трябва да държа настрана. Всичко това наистина изисква доста сила. Винаги трябва да търсиш начин да изпълниш задачата с възможно най-малко от своя Хан. — Тя потупа коня си по носа. — Аз мога да държа надалеч от нас всеки змей, дори и най-силния, не защото прогонвам тях самите, а защото пропъждам мухите кръвопийци, които ги водят към плячката. Така е много по-лесно. Ако мухите не могат да минат през моята защитна стена, тогава и звярът решава, че няма нищо интересно зад нея и се отказва да прави опити да дойде при нас. Това отнема малка част от силата ми и в същото време постигам целта си.