Ричард нямаше представа за какво говори тя.
— Тук няма нищо непредсказуемо. Ти искаше да вземеш меча, а на мен ми писна от онова, което съм принуден да върша с него. Затова ти го давам.
— За теб няма нищо неразбираемо, защото това е твоят начин на мислене. Но за другите не е така. За тях ти си загадка. Дори по-лошо. Твоето необяснимо поведение се проявява точно тогава, когато имаш най-голяма нужда от него. Това е твоята дарба. Ти използваш твоя Хан, без да разбираш какво точно правиш. Ето това е опасното.
— Една от причините за носенето на яката беше да отвори съзнанието ми за възможностите на моята дарба. Ти каза така. Ако аз използвам дарбата си така, както ти искаш, и ако това е, от което имам нужда, тогава не виждам къде е опасността.
— Това, от което имаш нужда, и реалността са две различни понятия. Желанието не прави нещата истински. — Тя кимна към меча. — Вземи си го обратно. Сега не мога да го приема. Трябва да го задържиш.
— Вече ти казах. Не го искам.
— Тогава хвърли го в огъня! Не мога да го взема. Той е омърсен.
Ричард го грабна от ръцете й.
— Няма да го хвърля в огъня. — Той го сложи обратно на кръста си. — Струва ми се, че си прекалено суеверна, Сестро, това си е просто един меч. Той не може да е омърсен.
Вирна грешеше. Магията беше омърсена, не мечът. А той не й предлагаше да вземе магията заедно с меча. Дори и да искаше да се освободи от нея, нямаше да успее. Тя беше се превърнала в част от него. Калан разбра това и се освободи сама. От него.
Сестрата се извърна към Джесъп и го яхна. Гласът й прозвуча хладно и сдържано:
— Трябва да тръгваме.
Ричард се метна на седлото и я последва. Надяваше се малчото да оживее, след като получи храната, от която толкова се нуждаеше. Ричард мълчаливо се сбогува с него
Макар да бе искрен, когато й даде меча си, почувства странно облекчение, че тя му го върна. Той му принадлежеше, по някакъв начин бе станал част от него. Зед му го беше дал; това го бе променило, но освен това е единственото, което го свързваше със стария му приятел и с дома.
Двадесет и пета глава
Конят беше напълно изтощен, но продължаваше да тича с последни сили. Ейди се държеше здраво за Зед, който се бе наклонил напред. Под себе си и двамата усещаха напрегнатите мускули на животното. Покрай тях бясно прелитаха неясните силуети на дърветата в гъстата гора. Животното прескачаше камъните и дънерите, които се изпречваха на пътя му. Скринът ги следваше по петите. Тъй като беше по-висок от коня, клоните, покрай които прелетяваше, се заплитаха в главата му и Зед чуваше зад гърба си пукот от чупене на нещо твърдо. На няколко пъти магьосникът повали дървета на пътеката зад тях, но това не забави кокалестото чудовище. Пробва с номера, заклинания и всякакви други магии. Никакъв резултат. Въпреки това бе решен да не се отказва. Да признае поражението си означаваше да настрои съзнанието за загуба, което със сигурност би довело до това.
— Страхувам се, че този път Пазителят ни спипа — провикна се Ейди през гърба му.
— Още не! Не разбирам как е успял да ни открие? Нали костите на тоя звяр са в къщата ти от години и през цялото това време са те предпазвали от него. А щом е така, как тогава Пазителят е успял да ни открие?
Ейди не му отговори.
Движеха се по пътеката, по която по-рано минаваше границата, в посока към Средната земя. Зед беше благодарен, че граничните стени вече ги няма. Ако бяха тук, досега вече да са минали в отвъдния свят. Със или без граница обаче, това преследване не можеше да продължава още дълго. Все някога силите им щяха да свършат и скринът щеше да ги хване. Пазителят щеше да ги хване.
„Мисли!“, заповяда той сам на себе си. Беше използвал магия, за да вдъхне енергия на коня, но всичко си имаше граници. Нещастното животно бягаше с последни сили. Едва ли щеше да изкара още много. Трябваше да спре с опитите да забави чудовището и да измисли начин да се справи с положението. Но може би щеше да е опасно да променя тактиката си в движение. Направеното до момента все пак бе забавило скрина. Стори му се, че отляво проблесна зелена светлина. Подобна бе виждал на едно-единствено място — на границата. Светлина от отвъдния свят. „Невъзможно“, помисли си той. Конят продължаваше напред.
— Ейди, имаш ли в себе си нещо, по което скринът би могъл да ни разпознае?