— Какво например?
— Не знам! Каквото и да е! Сигурно е успяло да ни открие благодарение на нещо. Нещо, което ни свързва с отвъдния свят.
— Нямам нищо такова по себе си. Сигурно ни е открил чрез костите, които държа в къщата си.
— Но нали именно те те скриваха?!
След малко зелената светлина се появи отново. Отдясно. След още малко и отляво.
— Зед! Мисля, че скринът вика отвъдния свят и ние бъдем вкарани в него.
— Може ли да направи подобно нещо?
Този път гласът й беше съвсем тих.
— Да!
— По дяволите! — промърмори той под носа си срещу студения вятър, който удряше лицето му. Зловещата зелена светлина просветваше между дърветата. Вече беше съвсем наблизо. Ако не измисли нещо, ще умрат.
„Мисли!“
Кости от скрин.
— Ейди! Дай ми огърлицата си!
Зелените светещи стени на границата ги притиснаха от двете страни. Времето им изтичаше. Вече нямаха избор. Ейди свали костената си огърлица и пъхна ръка под мишницата му, за да я подаде. Ръката й продължаваше да кърви. Зед махна своята огърлица от врата си и стисна двете в ръка.
— Ако и този път нищо не стане, съжалявам, Ейди. Искам да знаеш, че ми беше приятно да прекарам известно време с теб!
— Какво ще правиш?
— Дръж се здраво!
Искрящите зелени стени на границата се събраха пред тях. Зед стисна поводите и тихичко заповяда нещо на кобилата. Тя заби копита в земята и се обърна точно преди пътеката да се изгуби в отвъдния свят. Зед хвърли двете огърлици от кости на скрин в зелената светлина между дърветата. Скринът ги настигаше. Когато бе вече до тях, той без никакво колебание последва двете огърлици, които потънаха в зелената светлина. Веднага след това блесна искра, чу се гръм. Зелената светлина и скринът проблеснаха и изчезнаха. В смълчаната тъмна гора остана да звучи само тежкото им дишане. Ейди уморено отпусна глава на гърба му.
— Бъдеш прав, старче, твоят живот бъде поредица от отчаяни постъпки.
Зед я потупа по коляното, преди да скочи от кобилата. Нещастното животно беше изтощено до крайност, почти на прага на смъртта. Зед хвана главата й между дланите си и й вля мъничко енергия, към която прибави и искрените си благодарности. Опря глава в нейната и успокоително я погали по лицето, след което отиде да види как е Ейди.
От раната на ръката й все още течеше кръв. Застанала до едрата кобила, Ейди изглеждаше съвсем дребничка. Не усети никаква болка, докато Зед разглеждаше раната й.
— Бъда голяма глупачка! — каза Ейди. — През цялото време да си мисля, че се крия под носа на Пазителя, а да се окаже, че той бъде скрит под моя. През цялото време бъде наясно къде съм. През всичките тези години!
— Можем само да се радваме, че не се е опитал да извлече полза от това. Той пропиля инвестицията си. А сега мирувай! Трябва да оправя тази рана.
— Не бъде време за това. Трябва да се върнем в къщи. Трябва да си прибера костите.
— Казах ти да мируваш!
— Трябва да побързаме.
Зед се намръщи.
— Ще тръгнем, когато свърша. Кобилата е съвсем изтощена, няма да можем да я яздим и двамата. Ако обещаеш да кротуваш за малко, ще ти отстъпя мястото на гърба й, а аз ще вървя пеш. Така че потрай малко, за да не се дърлим тук цяла нощ.
Когато стигнаха до къщата на Ейди, беше започнало да просветлява. Сумракът бе студен и потискащ. Също и гледката. Скринът бе разбил цялата къща на трески. Ейди се втурна вътре, без да обръща внимание на разрушените стени. Бродеше из развалините, като от време на време се навеждаше да вдигне по някой кокал. Търсеше най-вече в ъгъла, където за последно бяха видели кръглата кост.
Зед оглеждаше около прага, когато тя го извика:
— Ела, магьоснико, и ми помогни да намеря кръглата кост!
Той стъпи върху една повалена греда.
— Не ми се вярва да успееш.
Тя бутна настрани една дъска.
— Тук някъде бъде! — Тя спря на място и го погледна през рамо. — Какво искаш да кажеш с това, че не ти се вярва да я намеря?
— Някой е бил тук след нас.
Ейди огледа руините.
— Бъдеш сигурен?
Зед небрежно махна с ръка към прага, където бе оглеждал преди миг.
— Видях стъпки, ето там… Не бяха нашите.
Тя отпусна ръка и събраните кости се строполиха на пода.
— А чии?
Зед се облегна на една стърчаща от тавана греда, която опираше в пода.
— Нямам представа. Но съм сигурен, че някой е идвал. Прилича ми на женски ботуш, но не е твоят. Опасявам се, че онзи, който е идвал, сигурно е взел кръглата фигурка.
Ейди продължи да търси в ъгъла, но след малко се отказа.
— Бъдеш прав, старче, фигурката бъде изчезнала. — Тя извърна глава, като че се взираше в самия въздух с белите си очи. — Проклетници — изсъска тя. — Грешиш, като си мислиш, че Пазителят бъде пропилял усилията си.