— Ще трябва просто да ми повярваш, че е възможно. Дадох ти дума, че ще ти помогна, и наистина ще го направя, когато му дойде времето.
Пръстите й все още стискаха ръката му.
— Как може да стане? Сигурен ли си? Откъде би могъл да знаеш такива неща?
Той се изпъчи.
— Аз съм магьосник от Първия орден!
— Но напълно ли си сигурен, че ще стане?
— Ейди, просто трябва да ми повярваш. Никога не давам лесно обещания! Не мога да съм напълно сигурен, но вярвам, че ще стане. Сега обаче имаме друга задача. Трябва да използваме всичките си познания и да вложим всичките си сили, за да спрем Пазителя. Воалът трябва да бъде съшит отново! Може би е грешка да използвам онова, което знам и което мога, ако то застрашава живота на други хора. Възстановяването на воала изисква равновесие на силите, иначе всичко ще отиде в отвъдния свят. Възможно е онова, което ще направим, да разкъса напълно воала. Затова не бива да викаме духа на твоя Пел сега.
Тя сложи ръка на рамото му и отметна една сива къдрица от лицето си.
— Прости ми, Зед. Разбира се, че си прав! Занимавах се с изучаване на точката на пресичането на световете през по-голямата част от живота си. Трябваше да се сетя сама, а не чакам да ми го кажеш. Прости ми!
Той се усмихна и я прегърна през раменете.
— Благодаря ти, че държиш на обещанията си. Това означава, че си човек на честта. Няма по-добър съюзник от човек, който държи на думата си — Тя хвърли поглед към разрушената си къща. — Само че… прекарах целия си живот да трупам тук тези неща, пазих ги толкова дълго. Хората, които ми ги даваха, разчитаха, че ще ги пазя.
Зед я поведе навън през руините.
— Доверили са ти се, защото са знаели, че ще използваш дарбата си, за да защитиш онези, които нямат твоята сила. Затова пророците пишат пророчествата си. Ти трябва да оправдаеш тяхното доверие.
Ейди кимна и отпусна тънката си ръка на гърба му, докато прекосяваха през руините.
— Зед, мисля, че липсват и други кости!
— Знам!
— Те са опасни!
— И това знам.
— Тогава какво ще правим?
— Струва ми се, че трябва да послушаме пророчеството. Има един начин да възстановим воала.
— Какъв е той, старче?
— Като помогнем на Ричард. Трябва да намерим начин да му помогнем, защото в пророчеството е казано, че само той може да възстанови воала.
Зад тях избухна огън, който погълна остатъците от къщата заедно с множеството кости в нея. Те не се обърнаха.
Двадесет и шеста глава
Кралица Сирила държеше главата си високо изправена. Не искаше да покаже, че грубите пръсти, които се впиваха в ръката й, й причиняват толкова силна болка. Не се съпротивляваше, докато вървяха надолу по мрачния коридор. Това би било израз на слабост и нямаше да помогне в случая. Искаше да върви сама, както винаги изпълнена с достойнство. Тя беше Кралицата на Галеа. Щеше да понесе всичко с гордо вдигната глава. Нямаше да им покаже, че се страхува. Нямаше никакво значение какво ще стане с нея. Онова, от което я болеше най-много, беше случилото се с народа на Галеа.
И мисълта за другото, което щеше да се случи.
Близо сто войници бяха избити пред очите й. Нима можеше да предположи, че ще ги нападнат точно тук, на неутрална земя! Това, че неколцина бяха успели да избягат, не я успокояваше особено. Те сигурно също са били хванати и избити впоследствие. Надяваше се, че между избягалите е и брат й — принц Харолд. Ако се е спасил, той сигурно е успял да намери начин да отмъсти за това ужасно клане.
Грубите пръсти, впити в ръцете й, я блъскаха надолу по осветения с факли коридор. В един миг не издържа и извика от болка, но веднага след това прехапа устни.
— Нима моите хора ви причиниха болка, милейди? — чу се зад гърба й подигравателен глас.
Тя не удостои принц Фирен с отговор.
Спряха и един от стражите се опита да отключи ръждивата ключалка. Когато резето най-накрая поддаде, по каменния коридор отекна остър метален звук. Тежката врата се отвори бавно и със скърцане. Грубите ръце я блъснаха по друг коридор. Чуваше шумоленето на копринените си дрехи и едновременно с това тропането на мъжки ботуши по каменния под. От време на време нагазваха в смрадлива застояла вода. Голите й рамене потреперваха от студ при допира с влажния въздух. Когато си даде сметка къде я водят, сърцето й заби тревожно. Молеше се на добрите духове поне да няма плъхове. Изпитваше ужас от дългите зъби, острите нокти и пронизващите черни очи. Като съвсем малка често сънуваше кошмари, свързани с плъхове, от които крещеше насън. Положи усилия да се успокои и да мисли за други неща. Сети се за странната жена, която наскоро бе поискала да се срещне насаме с нея. Сирила още не можеше да разбере защо се бе съгласила. Сега обаче й се искаше да бе обърнала повече внимание на настоятелните думи на младата жена. Как се казваше? Лейди някоя си. Един бърз поглед към покритите с воал коси беше достатъчен, за да разбере, че тя не е от нейния ранг. Лейди… Бивинвиър. Да, точно така! Лейди Бивинвиър. Лейди Бивинвиър от… някъде си. Не можеше да си спомни от къде. А и не беше толкова важно. По-важно беше онова, което й каза жената. „Напуснете Ейдиндрил, предупреди я тя, напуснете незабавно!“