Тя започваше да разбира с нарастващ ужас онова, което я очакваше в ямата. Очите й се напълниха със сълзи.
— Моля те, не ми причинявай това! Умолявам те!
Принц Фирен приглади къдриците на бялото си жабо и проговори с мазен глас.
— Опитах се да улесня нещата за теб, Сирила, защото си жена. Ножът на Дрефан беше много бърз. Нямаше да страдаш дълго. Не бих проявил милост към мъж, но към теб се опитах да бъда човечен. Ти не поиска да опростим нещата. Допусна Майката Изповедник да се намеси. Допусна още една жена да нарушава властта на мъжете. Жените не могат да управляват. Те преследват целите си по неправилен начин. Никога няма да бъдат допуснати до командването на армии, никога няма да се месят в делата на народите. Нещата трябва да се вършат както трябва и от когото трябва. Дрефан умря, защото се опитваше да направи всичко по лесния начин. Но сега ще е по-различно.
Той кимна на мъжа до себе си, който спусна подвижната стълба в ямата. Яките ръце я блъснаха към ръба. Един от войниците извади меча си, за да не реши някой от ямата да изпълзи нагоре по стълбата. Сирила разбра, че всичко е свършено. Въпреки че осъзнаваше глупостта на постъпката си, тя успя да овладее паниката си и извика яростно:
— Аз съм Кралица, дама. Няма да позволя да ме унижават, като ме принуждават да пълзя надолу по някаква си разнебитена стълба.
Принц Фирен изслуша смешните й протести, след което направи знак на войника да издърпа обратно стълбата.
Поклони се подигравателно към нея.
— Както желаете, милейди!
Изправи се, леко кимайки с глава към мъжете, които още стискаха ръцете й. Те я пуснаха. Преди да е успяла да си поеме дълбоко въздух, усети силен удар между гърдите си. Изгуби равновесие. В следващия миг вече летеше надолу. В черната бездна. Очакваше всеки миг да падне върху каменния под и да умре. Пред очите й светкавично премина цялата слава на досегашния й живот. Нима бе заслужила да умре по този начин? Защо? Черепът й щеше да се размаже на пода като яйце, паднало на пода. Но нечии ръце я хванаха. Усети как цялото й тяло е опасано с ръце. Навсякъде. И особено по най-съкровените места. Очите й се обърнаха да потърсят светлината, процеждаща се някъде горе през вратата, но тя изчезна. Чу се трясък.
Лица. Навсякъде около нея имаше лица. Тя едва ги виждаше при слабата светлина на мъждукащата факла.
Мръсни, брадясали лица!
Грозни, потни, порочни лица. Върху нея се плъзгаха лукави черни очи. Гладни усмивки разкриваха прогнили остри зъби. Толкова много зъби! Гърлото й пресъхна, дробовете й не можеха да поемат нито глътка въздух. В съзнанието й се появяваха накъсани безполезни картини.
Проснаха я на пода. Камъните бяха студени и неравни под гърба й. Отвсякъде над нея долиташе грухтене. Мъжете се блъскаха върху й. Тя се опитваше да се бори, но те бяха приковали към земята ръцете и краката й. Груби ръце раздираха изящните й дрехи и се впиваха жадно в блесналата под тях бяла плът.
И тогава Сирила направи нещо, което не беше правила от ранното си детство.
Започна да пищи.
Двадесет и седма глава
Напълно неподвижна, Калан не сваляше очи от разпрострелия се в краката й град. Единствено пръстите на ръката й си играеха с гладката кръгла кост на врата й. Околните скалисти зъбери сякаш нежно бяха прегърнали сградите, разположени надлъж и нашир из просторната долина. Вътре в крепостните стени се виждаха полегатите покриви, над които се извисяваха високите кули на двореца, разположен в северната част на града. Въпреки стотиците комини само тук-там се виждаше по някоя тънка струйка дим. Тя не забеляза никакво движение. Правият като стрела южен път, който водеше към главната порта, по-малкият, в който се събираха множество второстепенни пътища от и към по-неофициалните порти, другите, които опасваха стените отвън и тръгваха на север — всички бяха пусти. Хълмистата местност бе покрита с дебело бяло зимно одеяло. Лекият полъх на вятъра освободи един клон наблизо от тежкото бреме на снега и под него се завихри искрящ бял облак. Той погали и наметалото й от козина на бял вълк, чиято яка я погъделичка по бузата, без тя изобщо да обърне внимание на докосването. Наметалото й бе ушито от Приндин и Тосидин, за да я топли по време на пътешествието им на североизток, по време на лютите зимни бури, които вилнееха по тези земи. Вълците се страхуваха от хората и рядко се показваха пред очите им, така че Калан почти не познаваше навиците им. Стрелите на двамата братя бяха намерили целта си там, където тя виждаше само бяла празнота. Ако не беше видяла как стреля Ричард, сигурно би си помислила, че подобно нещо е невъзможно. Братята наистина бяха отлични стрелци, почти колкото него.