— Трябва бързо да се махаме оттук! — настоя той.
Калан измъкна ръката си изпод наметалото и отметна един дълъг кичур коса от лицето си.
— Мой дълг е да разбера как стоят нещата тук!
— Ти каза, че е твой дълг да стигнеш до Ейдиндрил, както е поискал от теб Ричард Избухливият.
Калан се огледа. След малко тръгна под отрупаните със сняг дървета, без да каже нищо. Ричард й липсваше повече, отколкото можеше да понесе. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицето му, очите, с които той я погледна, казвайки й, че тя го е предала. Щеше й се да падне на колене и да крещи, за да излее мъката си, която не я напускаше нито за миг. Вик, роден от ужаса на онова, което му бе причинила. Но какво друго можеше да направи? Ако това, което научи, беше вярно, ако воалът към отвъдния свят е разкъсан, а Ричард е единственият на този свят, който би могъл да го възстанови. Само ако яката запази живота му. Тя нямаше друг избор. Какво би могла да направи? Как щеше Ричард да я уважава, ако не изпълнява задълженията си в името на общото благо? Де да можеше той да разбере всичко това! Та тя го обича толкова много! Той трябва да я разбере!
От друга страна, ако всичко това е било лъжа, значи тя напразно е обрекла мъжа, когото обича, на най-страшните му кошмари. Чудеше се дали Ричард още пази кичура коса, който му подари за спомен, дали мисли за нея. Надяваше се, че ще намери в себе си сили, за да я разбере и да й прости. Толкова много й се искаше да му каже, че го обича. Да го прегърне. Но сега трябваше да стигне в Ейдиндрил и да потърси помощ от Зед. А преди това да разбере какво е станало в Ебинисия. В мига, в който си помисли това, се изправи. Тя беше Майката Изповедник. Отначало възнамеряваше да заобиколи Ебинисия, но през последните два дни непрекъснато се натъкваха на замръзнали трупове на жени. Нито един мъж, само жени. Млади и възрастни, деца и старици. Някои полуразсъблечени, други чисто голи. В прегръдката на зимата. Повечето бяха сами, но тук-там се срещаха и групи от по няколко замръзнали заедно — твърде изтощени или твърде изплашени, или твърде объркани, за да са могли да потърсят подслон. Бягали са от Ебинисия не защото са били преследвани, а някак панически, избирайки бялата смърт пред това да останат в града. Повечето бяха изнасилени, преди да се разпръснат нагоре по склоновете на планината. Калан можеше да предположи какво им е било сторено, защо са избрали да постъпят така. Тримата мъже също го знаеха, но никой не каза нищо на глас.
Тя се загърна в наметалото си. Това не беше дело на войниците от Д’Хара. Всички тези жестокости бяха извършени съвсем наскоро. Ордите от Д’Хара отдавна бяха отзовани. Те със сигурност не биха направили подобно нещо, след като им е било казано, че войната е свършила. Не можеше да търпи повече това положение — да не знае какво се е случило с хората от Ебинисия. Преметна лъка си през рамо и тръгна надолу по хълма. Мускулите на краката й бяха достатъчно здрави, за да се справи със снегоходките, които мъжете направиха за нея от върба и вълчи сухожилия. Чандален я последва.
— Не отивай там. Може да е опасна.
— Опасно — поправи го тя и продължи напред. — Ако беше толкова опасно, Приндин и Тосидин нямаше да стоят така на откритото. Можеш да дойдеш с мен или да чакаш тук, но аз все едно ще отида.
Знаейки, че няма да може да я разубеди, той замълча и реши да върви след нея. Яркото зимно слънце не стопляше ни най-малко ледения въздух. В планините Ранг’Шада обикновено имаше постоянни ветрове, но за щастие през този ден те не бяха толкова силни. От няколко дни не бе излизал истински вятър и можеше да се очаква, че времето ще се постопли. Въпреки това с всяко поемане на въздух Калан имаше чувството, че носът й се превръща в бучка лед.
Срещна Приндин и Тосидин някъде на средата на хълма. Те спряха пред нея и се облегнаха на копията си запъхтени, което беше необичайно за тях — рядко нещо можеше да ги измори. Но явно не бяха свикнали с височината. Лицата им бяха бледи, по тях не личеше и следа от ведрите им усмивки.
— Моля те, Майко Изповедник — каза Приндин на пресекулки, — не трябва да ходиш там. Духовете на предците на тези хора са ги изоставили.
Калан откачи кожения мях от кръста си и го измъкна изпод наметалото си, където топлината на тялото й не позволяваше на водата да замръзне. Подаде го на Приндин, преди да го попита каквото и да било. След като той отпи, го попита: