— Приндин, Тосидин, искам двамата да обиколите крепостната стена. Искам да знам всичко, което се е случило тук. Искам да знам кога е станало, откъде са дошли нападателите и накъде са тръгнали, след като така добре са си свършили работата. Двамата с Чандален ще влезем вътре. Когато свършите, елате при нас.
Братята тръгнаха веднага да изпълнят заповедта й. Вървяха с наведени глави, близо един до друг и в същото време сочеха с ръце, разчитайки следите и знаците. За това им бе достатъчно само по един бегъл поглед. Чандален вървеше мълчаливо до нея нащрек и с готов за стрелба лък. Никой от тримата не й възрази. Тя си даваше сметка, че са смаяни от размерите на града, но в същото време по лицата им можеше да прочете, че огромните мащаби на случилото се тук ги е разтърсило още повече. Те уважаваха задълженията й към мъртвите.
Очите на Чандален не се спираха върху разпръснатите навсякъде тела, а се плъзгаха към уличките и площадчетата между малките къщички на фермерите и пастирите, които обработваха земите в непосредствена близост до града. По снега не се виждаха пресни стъпки. Никакво живо същество не беше минавало наскоро оттук.
Калан вървеше напред и избираше пътя, а Чандален я следваше неотлъчно, на една стъпка зад дясното й рамо. Тя също престана да обръща внимание на труповете. Всички бяха умрели по един и същи начин — посечени в жестока битка.
— Тези хора са били победени от много врагове — каза Чандален тихо. — От много хиляди, както каза, че била думата. Не са имали никакъв шанс за победа.
— Защо казваш това?
— Струпали са се между сградите. Така трудно можеш да се биеш, но в затворено пространство като града това е единственият начин. Аз бих постъпил по същия начин, ако трябваше да се изправя пред по-многоброен противник — като попреча на врага да се разгърне и да ме обгради. Същото е и с малките улички. Бих се опитал да им попреча да се разгърнат и бих ги изненадвал от различни места, появявайки се най-неочаквано тук и там. Така ще ги държа в постоянен страх от това, че не знаят къде мога да се окажа в следващия миг. Не бива да допускаш да нападнеш врага от очакваната посока, особено когато той има значително числено превъзходство. Между войниците има и старци, и деца. Старците и децата не биха дошли да се бият редом с Чандален, ако не преценят, че става въпрос за война на живот и смърт срещу много по-многоброен противник. За да се изправят срещу такъв враг, тези мъже явно са били големи смелчаци. Старците и децата не биха се притекли на помощ на такива храбри бойци, освен ако не са видели, че вражеските орди са наистина много по-силни.
Калан знаеше, че Чандален има право. Всеки в града е видял или чул екзекуциите, извършвани извън крепостните стени. Всеки е бил наясно, че загубата е равносилна на сигурна смърт.
Телата бяха изпопадали по земята като тръстики под напора на силен вятър. Когато се изкачиха на хълма, където някога се бяха издигали старите градски стени, труповете станаха много повече. Сигурно бяха паднали, опитвайки се да отблъснат вражеските набези от по-високата си позиция. Не им бе помогнало; бяха ги победили.
Всички мъртви бяха от защитниците на града. Не се виждаше нито един вражески труп. Калан знаеше, че според вярванията на някои народи да оставиш труповете там, където са паднали в бой с врага, вещае лош късмет в бъдещите битки. Нещо повече — така духовете на загиналите врагове остават на разположение на духовете на загиналите защитници. С други думи, ако една армия остави мъртвите си в земите на победените, техните паднали другари ще останат в плен на враговете си. Който и да беше направил това, сигурно е имал същото поверие и войниците са изтеглили своите от бойното поле. Калан познаваше няколко такива народи. В мислите й изпъкваше най-вече един от тях.