Калан глътна малко студен въздух. С усилие успя да продължи пътя си. Чандален тръгна до нея, налагайки малко по-бърза крачка. Тя зави по една улица, осеяна със скъпи магазини. Докато заобикаляше една пряспа, Чандален й посочи нещо с лъка си, очевидно опитвайки се да промени темата на разговора.
— Защо са им тези дървени хора? — попита той.
От една витрина се подаваше обезглавеното тяло на манекен. Беше облечен в изящна синя дреха, обточена с бели мъниста по краищата. Доволна, че й се удава възможност да избяга от мислите си, тя се извърна към витрината и погледна манекена в синята рокля.
— Това е шивачница. Хората, на които принадлежи, шият дрехи. С помощта на тази дървена кукла показват на останалите какво са изработили, така че те да могат да преценят на място колко изящни са дрехите им. Така показват и че се гордеят с труда си. — Калан спря пред широкия прозорец. Всички стъкла бяха изпочупени, а рамките — изкъртени от стената. Остатъците от предишния разкош на сините завеси й напомниха за сватбената й рокля. Усети как кръвта й кипва. Едва се овладя да не заплаче. Чандален се огледа в двете посоки, когато тя протегна ръка и докосна заледения син плат. Погледът й се спря встрани от манекена, вътре в самия магазин, където върху заснежения под падаше ивица слънчева светлина. После се плъзна нагоре към ниския работен тезгях. Ръката й трепна. Към стената бе прикован с копие, забито в гърдите, мъж с оредяваща коса. На тезгяха по лице беше просната жена. Роклята и бельото й бяха вдигнати до кръста и отдолу се виждаше посиняла плът. От гърба й стърчеше шивашка ножица. В далечния ъгъл на магазина имаше още един манекен, облечен в мъжки дрехи. Предната част на тъмната му риза бе пробита от стотици удари с нож. Войниците явно бяха използвали куклата като мишена, докато са чакали реда си за жената на шивача. А когато са се изредили, просто са забили ножицата в гърба й. Калан извърна глава и тръгна да си върви, но пред нея се озова Чандален. Той беше почервенял. В очите му светеше заплаха.
— Не всички мъже са такива. Бих прерязал гърлото на всеки от моите ловци, ако разбера, че е направил подобно нещо.
Калан нямаше какво да му отговори, а и не беше в настроение за разговор. Тя тръгна навън и разтвори наметалото си, защото чувстваше недостиг на въздух. Двамата продължиха мълчаливо, заслушани във вятъра, виещ между пустите сгради. Попаднаха на коне с прерязани гърла, минаха покрай странноприемници и огромни къщи, чиито навеси скриваха фасадите им от ярките лъчи на зимното слънце. Резбованите дървени колони от двете страни на една врата бяха посечени с брадва очевидно безпричинно. Просто за да се унищожи красотата на дома.
На сянка беше още по-студено, но тя не обръщаше внимание на ледения въздух. Минаха покрай вкочанени трупове, проснати по лице, с огромни рани по гърбовете. Покрай преобърнати каруци и мъртви коне и кучета. Безумието на разрушението. Тя беше забила поглед в снега пред себе си. Когато най-после започна да усеща ледения вятър, се загърна. Студът отнемаше от тялото й не само топлината, а и силата й. С някаква зловеща решителност местеше единия си крак пред другия и продължаваше да върви към целта си, надявайки се никога да не я достигне. Потънала в ледената смърт на Ебинисия, се опита да запълни празнотата в себе си с молитва: „Моля ви, добри духове, дарете Ричард с топлина.“
Двадесет и осма глава
Пред очите им се простираше безкрайно мъртво поле, опустошено от безмилостните лъчи на яростното слънце. В далечината пред тях въздухът трептеше ниско над повърхността и от време на време им се струваше, че виждат танцуващи огнени фигури. Назъбените хълмове зад тях свършваха в каменист бряг. Тишината бе толкова тягостна, колкото и жегата. Ричард изтри потта от челото си с ръкав. Бони стоеше неподвижно, а коженото й седло поскърцваше под тежестта му. Другите два коня също чакаха с вирнати уши. От време на време ровеха с муцуни напуканата суха земя и пръхтяха неспокойно.
Сестра Вирна стоеше с безизразно лице върху седлото на Джесъп и се взираше напред в далечината. С изключение на това, че беше разпуснала дългите си къдрави кестеняви коси, по нищо не личеше, че горещината я притеснява.
— Не мога да го разбера това време. Зима е. Никога не съм чувал за такива горещини през зимата.
— Времето е различно на различните места — измърмори тя.
— Не, не е. Когато е зима, е студено. Такава жега може да има само в средата на лятото.
— Виждал ли си сняг по върховете на планините през лятото?
Ричард промени положението на ръцете си и ги отпусна върху високата предна извивка на седлото.